Кэтрин Стокетт - Слугинята

Удрям топката за тенис в таблото и се старая с всички сили да не мисля за нищо. Напоследък забелязах, че се моля, макар никога да не съм била особено набожна. Забелязах, че шептя безкрайно дълги изречения на Бог, моля го майка да се почувства малко по-добре, умолявам го да получа добри новини за книгата, понякога го моля да ми подскаже какво да правя със Стюарт. Често се улавям, че съм започнала да се моля несъзнателно.

Когато се прибирам от клуба, доктор Нийл спира с колата си зад мен. Завеждам го в стаята на майка, където татко чака, и двамата затварят вратата. Крача напред-назад из коридора като дете. Разбирам защо татко се е хванал като удавник за сламка за тази последна надежда. Минаха четири дни, без майка да повръща зелени стомашни сокове. Всеки ден си изяжда овесената каша, че иска и допълнително. Когато доктор Нийл излиза, татко остава на стола до леглото, а аз изпращам лекаря до верандата.

— Тя каза ли ви, че се чувства по-добре? — питам аз.

Той кимва, но после поклаща глава.

— Няма смисъл да я водим на рентген. Твърде е слаба.

— Но тя може би се оправя, нали?

— И преди съм виждал подобни случаи, Юджиния. Понякога хората получават последен прилив на сили. Предполагам, че това е дар от Бог. За да могат да довършат делата си тук. Но това е всичко, не очаквай нищо повече.

— Но видяхте ли цвета на лицето й? Изглежда много по-добре, задържа храната…

Той поклаща глава.

— Просто бъдете до нея.

В първия петък на 1964 г. вече не мога да чакам. Разтягам кабела на телефона до килера. Майка заспа, след като изяде втора купичка овесена каша. Вратата й е отворена, за да я чуя, ако ме повика. — Кабинетът на Илейн Щайн.

— Здравейте, обажда се Юджиния Филън. Може ли да говоря с нея?

— Съжалявам, госпожице Филън, но госпожа Щайн не приема обаждания, свързани с подбора й на ръкописи.

— О, но поне… можете ли да ми кажете дали го е получила? Изпратих го точно преди крайния срок и…

— Един момент, моля. Настъпва тишина и след минута секретарката пак се обажда. — Мога да потвърдя, че сме получили пратката ви по време на празниците. Ще се свържем с вас, след като госпожа Щайн вземе решение. Благодарим ви за обаждането.

Чувам изщракване в другия край на линията.

Няколко вечери по-късно, след като цял следобед съм отговаряла на въпроси за рубриката на госпожа Мърна, със Стюарт седим в дневната. Радвам се, че той е тук и нарушава за малко мъртвешката тишина в къщата. Седим мълчаливо и гледаме телевизия. Пускат реклама на цигари „Терътън“ — едно от момичетата с цигара в ръка има синина под окото: „Ние, почитателите на цигари «Терътън», по-скоро ще се сбием, отколкото да сменим марката!“ Със Стюарт вече се виждаме веднъж седмично. Ходихме на кино след Коледа и веднъж на вечеря в града, но обикновено той идва у дома, защото не искам да оставям майка сама. Той се държи колебливо с мен, някак си почтително плахо. В очите му съзирам търпение, което успокоява паниката, която изпитвах преди. Не говорим за сериозни неща. Той ми разказва истории от лятото си в колежа, през което е работил на нефтени платформи в Мексиканския залив. Къпели се със солена вода. Океанът бил прозрачносин и се виждало чак дъното. Останалите мъже вършели тази изнурителна работа, за да хранят семействата си, а Стюарт — богато хлапе с богати родители, щял да се върне после в колежа. Сподели ми, че тогава за пръв път му се наложило да върши тежка работа. — Доволен съм, че тогава работих на онази платформа. Сега не бих могъл да го направя пак — рече той, все едно оттогава е минала цяла вечност. Изглежда ми по-стар отпреди. — Защо не би могъл да го направиш сега? — попитах аз, защото и аз самата мисля за бъдещето си. Обичам да слушам какви възможности имат другите. Той сбърчи чело: — Защото не мога да те оставя. Опитах се да не му обръщам внимание, защото се страхувах да си призная колко ми е приятно да чуя това. Рекламите свършват и започват новините. Във Виетнам има сражения. Изглежда, според репортера всичко ще приключи бързо. След известно мълчание Стюарт се обръща към мен: — Виж, не исках да повдигам този въпрос по-рано, но… чувам какво говорят хората из града. За теб. Не ме интересува. Исках само да знаеш това. Първата ми мисъл е „книгата“. Чул е нещо. Заставам нащрек.

— Какво си чул?

— Нали се сещаш. За номера, който си спретнала на Хили. Отпускам се малко, но не напълно. Не съм говорила за това с никого, освен със самата Хили. Чудя се дали тя не е изпълнила заплахата си да му се обади.