Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Все се сещам за още нещо, което можехме да включим — казва Ейбълийн.

— Трябва да си напомням, че вече го изпратихме.

— И аз също. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

Отивам в спалнята. Майка седи облегната на възглавниците. Установихме, че като седи изправена, повръща по-малко. Белият емайлиран леген е до нея.

— Здравей, мамо. Имаш ли нужда от нещо?

— Юджиния, не можеш да носиш тези панталони на новогодишното празненство у семейство Холбрук! — Когато примигва, майка задържа очите си затворени за миг. Изтощена е — скелет в бял пеньоар с нелепо шарени панделки и колосана дантела. Шията й се губи в яката като на четирийсеткилограмов лебед. Може да се храни само със сламка. Напълно е изгубила обонянието си. Но въпреки това може да надуши и от другата стая дали съм се облякла неподходящо.

— Те отложиха празненството, мамо. — Вероятно си спомня за празненството на Хили от миналата година. Доколкото разбрах от Стюарт, всички тържества са отменени заради смъртта на президента. Не че иначе щяха да ме поканят.

Тази вечер Стюарт ще дойде на гости и ще гледаме Дик Кларк по телевизията. Майка поставя малката си измършавяла ръка върху моята, под кожата прозират крехките й стави. Носех размера дрехи на майка, когато бях единайсетгодишна. Тя ме поглежда спокойно.

— Струва ми се, че трябва да включим тези панталони в списъка.

— Но те са удобни и топлят и…

Тя поклаща глава и затваря очи:

— Съжалявам, Скийтър. Вече не споря с нея.

— Добре — въздъхвам аз.

Майка изважда бележник изпод завивките, от невидим джоб, какъвто приши на всичките си дрехи, за да държи там хапчетата против гадене и носните кърпи. Малки диктаторски списъци. Макар да е толкова немощна, се изненадвам колко е стабилна ръката й, докато попълва списъка „Не обличай“: „Сиви, безформени, мъжки панталони.“ После се усмихва доволно. Звучи зловещо, но когато майка осъзна, че след като умре, вече няма да може да ми нарежда какво да обличам, тя измисли тази находчива посмъртна система. Мисли си, че никога няма да си купя нови неподходящи дрехи сама. Вероятно е права.

— Още ли не си повръщала? — питам аз, защото е четири часът, а майка изяде две купички бульон и днес още не й е прилошавало. Обикновено по това време вече е повръщала най-малко три пъти.

— Нито веднъж — казва тя, но после затваря очи и след секунда заспива.

На Нова година слизам долу, за да се захвана с шарения боб за късмет. Паскагула го накисна снощи и ми каза как да го сложа в тенджерата и да пусна котлона, а после да добавя и свинския джолан. В общи линии цялата работа се състои от две простички стъпки, но въпреки това всички изглеждат притеснени, че ще се въртя около печката. Помня как Константин винаги идваше на първи януари и ни приготвяше късметлийския боб, макар тогава да имаше почивен ден. Сготвяше цяла тенджера, но после поставяше в чиния само по едно бобче за всеки член от семейството и ни гледаше, докато не ги изядем. Тя беше суеверна. После измиваше съдовете и се прибираше у дома. Но Паскагула не предлага да дойде в почивния си ден и тъй като предполагам, че ще е със собственото си семейство, не я моля да идва.

Всички сме тъжни, че Карлтън трябваше да си замине тази сутрин. Радвах се, че брат ми беше тук и имаше с кого да говоря. Последните му думи, преди да ме прегърне и да тръгне обратно към университета, бяха:

— Гледай да не подпалиш цялата къща! — А после добави: — Ще се обадя утре, за да проверя как е.

След като изключвам котлона, излизам на верандата. Татко се е облегнал на парапета и премята в ръцете си памукови семена. Взира се в пустите полета, които ще засее чак след месец.

— Татко, ще дойдеш ли за обяд? — питам аз. — Бобът е готов.

Той се обръща и се усмихва леко, изтощено.

— Това лекарство, дето й го дадоха… — казва той с вперен в семената поглед. — Струва ми се, че й помага. Тя казва, че се чувства по-добре.

Поклащам невярващо глава. Не бива да се заблуждава така.

— От два дни не е повръщала…

— О, татко. Не… въпреки това… татко, въпреки това, ракът не е излекуван.

Но татко се взира с празен поглед и започвам да се чудя дали изобщо ме е чул.

— Знам, че има много по-приятни места, на които можеш да отидеш, Скийтър. — Очите му се насълзяват: — но не минава и ден, без да благодаря на Бог, че си тук до нея.

Кимвам гузно, защото той си мисли, че сама съм направила този избор. Прегръщам го и му казвам:

— И аз се радвам, че съм тук, татко.

Когато клубът пак отваря през първата седмица на януари, си обличам полата и грабвам ракетата. Минавам през снекбара, не обръщам внимание на Патси Джойнър, старата ми партньорка по тенис, която ме заряза, и другите три момичета, запалили цигари на черните железни маси. Те скупчват глави и започват да си шепнат, когато минавам. Ще пропусна срещата на женската организация тази вечер, както и всички срещи за в бъдеще. Предадох се и преди три дни изпратих писмо с оставката си.