Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Добре — поклаща тя глава. — Тогава май е по-добре да й разкажеш.

Мини ме поглежда с присвити очи. Вадя молив и бележник.

— Разказвам го само заради книгата. Да не си помислите, че споделям съкровени тайни.

— Ще приготвя още кафе — казва Ейбълийн.

На връщане към Лонглийф потръпвам, като се сетя за историята на Мини с пая. Не знам кое ще е по-безопасно — да я включим или да я оставим. Да не говорим, че ако не успея да я напиша навреме, за да изпратя ръкописа по пощата утре, ще закъснеем с още един ден и ще намалим шансовете си да се вместим в срока. Мога да си представя почервенялата от ярост Хили, омразата, която още изпитва към Мини. Познавам добре старата си приятелка. Ако ни разкрият, Хили ще е най-свирепият ни враг. А дори и да не ни разкрият, публикуването на историята с пая ще разяри Хили по невиждан досега начин. Но Мини е права — това е най-добрата ни застраховка. Озъртам се през рамо на всеки петдесет метра. Спазвам точно ограниченията в скоростта и се придържам към по-безлюдните пътища. В ушите ми отекват думите „Ще ни пребият.“

Пиша цяла нощ, правя физиономии на някои моменти от историята на Мини, пиша и през целия следващ ден. В четири часа следобед натъпквам ръкописа в една картонена кутия за писма. Опаковам бързо кутията с кафява амбалажна хартия. Обикновено отнема седем или осем дни, но този ръкопис ще трябва някак си да стигне до Ню Йорк за шест, за да го получат преди крайния срок. Въпреки страха си от полицията карам с превишена скорост до пощата, защото знам, че затваря в четири и половина, и се втурвам право на гишето. Не съм си лягала от две нощи. Косата ми буквално стърчи право нагоре.

Пощальонът ме поглежда слисано.

— Навън май е ветровито, а?

— Моля ви, можете ли да изпратите това днес? За Ню Йорк е.

Той поглежда адреса.

— Колата с извънградската поща вече замина, госпожо. Ще трябва да почака до сутринта.

Той удря пощенското клеймо, а аз си тръгвам към къщи. Още с влизането се запътвам към килера и се обаждам в кабинета на Илейн Щайн. Секретарката й ме свързва с нея и аз й казвам с пресипнал и уморен глас, че съм изпратила ръкописа днес.

— Последната среща на редакторите е след шест дни, Юджиния. Не само че ще трябва да пристигне дотогава, но и на мен ще ми е нужно време да го прочета. Бих казала, че вероятността е нищожна.

Нямам какво повече да кажа и просто промърморвам:

— Знам. Благодаря, че ми дадохте възможност. — А после добавям: — Весела Коледа, госпожо Щайн.

— Тук на този празник му казваме Ханука, но ви благодаря, госпожице Филън.

След като затварям телефона, излизам на задната веранда и се взирам в студената земя. Толкова съм уморена, че дори не съм забелязала колата на доктор Нийл. Сигурно е дошъл, докато съм била в пощата. Облягам се на парапета и го изчаквам да излезе от стаята на майка. През отворената входна врата виждам, че спалнята в дъното на коридора е затворена. Малко по-късно доктор Нийл внимателно затваря вратата след себе си и излиза на верандата. Застава до мен.

— Дадох й лекарство да успокои болката — казва той.

— Болката ли? Мама да не е повръщала тази сутрин?

Старият доктор Нийл ме поглежда с мътните си сини очи. Гледа ме продължително и изпитателно, сякаш се опитва да вземе някакво решение.

— Майка ти има рак, Юджиния. На стомаха.

Протягам ръка и се облягам на стената на къщата. Смаяна съм, но нима вече не се досещах?

— Тя не искаше да ти казва — поклаща той глава. — Но след като отказва да влезе в болница, трябва да знаеш. Следващите няколко месеца ще бъдат… много тежки. — Той повдига вежди. — И за нея, и за теб.

— Няколко месеца? Само толкова ли…? — Слагам ръка пред устата си, изпъшквам.

— Може би повече, може би по-малко, скъпа — поклаща глава той. — Като познавам майка ти обаче — хвърля той поглед към къщата, — тя ще се бори с тази болест със зъби и нокти.

Стоя замаяна и безмълвна.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време, Юджиния. И в кабинета, и у дома.

Влизам в къщата и отивам в стаята на майка. Татко седи на дивана до леглото с празен поглед. Майка седи изправена. Когато ме вижда, обръща очи.

— Е, предполагам, че ти е казал.

От брадичката ми капят сълзи. Хващам я за ръцете.

— Откога знаеш?

— От около два месеца.

— О, мамо.

— Престани, Юджиния, няма какво да се направи.

— Но какво мога да… не мога просто да седя и да гледам как… — дори не мога да го произнеса. Всички думи са прекалено страшни.