Кэтрин Стокетт - Слугинята

Очите на майка изглеждат по-хлътнали от когато и да било преди. Ноздрите й потрепват.

— И Константин каза на Лулабел да се прибира вкъщи, а Лулабел отвърна: „Добре, и без това си тръгвах“. И се запъти към вратата на трапезарията, а аз, разбира се, я спрях. Казах й: „А, не, ти ще излезеш през задната врата, а не през предния вход с белите гости“. Нямах намерение „Дъщерите на американската революция“ да разбират за това. И заявих на онова нахално момиче, на чиято майка давахме по десет долара допълнително по Коледа, никога повече да не стъпва във фермата ни. И знаеш ли какво направи тя?

„Да“, мисля си аз, но не го показвам. Все още търся някакво оправдание за нея.

— Изплю се. В лицето ми. Негърка в дома ми, която се опитва да се прави на бяла!

Потръпвам. Кой би имал смелостта да се изплюе в лицето на майка ми?

— Казах на Константин онова момиче по-добре да не се вясва отново тук. Нито в Хотстак, нито в Мисисипи. Както и че няма да търпя тя да поддържа връзка с Лулабел, не и докато татко ти й плаща наема за къщата.

— Но Лулабел се е държала така. Не Константин.

— Ами ако тя беше останала? Нямаше да допусна това момиче да обикаля из Джаксън и да се държи като бяла, като в същото време е чернокожа, и да разправя на всички, че е присъствала на сбирката на „Дъщерите на американската революция“ в Лонглийф. Слава Богу, че никой не разбра за случилото се. Тя ме унижи в собствения ми дом, Юджиния. Пет минути по-рано Фиби Милър попълваше формуляра й за присъединяване към организацията.

— Константин не е виждала дъщеря си от двайсет години. Не можеш… да наредиш на някого да не се вижда с детето си.

Но майка се е увлякла в разказа си:

— А Константин си помисли, че ще успее да ме разубеди. „Госпожо Филън, моля ви, оставете я да остане у дома, повече няма да стъпи в тази част на града, не съм я виждала толкова отдавна“. А онази Лулабел заяви с ръка на хълбока: „Да, татко умрял, а мама била болна и не можела да ме гледа, когато съм била малка. Наложило се да ме даде за осиновяване. Не можете да ни разделите.“

Майка снижава глас. Вече говори напълно безизразно:

— Погледнах Константин и изпитах такъв срам заради нея. Първо да забременее, а после да излъже…

Гади ми се и ми става горещо. Искам разговорът ни вече да приключва. Майка присвива очи.

— Време ти е да научиш как стоят нещата в действителност, Юджиния. Боготвориш Константин твърде много. Винаги е било така — размахва тя пръст към мен. — Те не са като нормалните хора.

Не мога да я гледам. Затварям очи.

— И какво стана след това, майко?

— Попитах Константин кратко и ясно: „Това ли й каза? Така ли прикриваш грешките си?“. — Именно тази част от историята се надявах да не е вярна. — Казах истината на Лулабел. Казах й: „Баща ти не е умрял. Той ви напусна ден след като ти се роди. А майка ти не е боледувала и един ден през целия си живот. Остави те, защото си прекалено бяла. Тя не те искаше“.

— Защо не си я оставила да вярва на онова, което й е казала Константин? Константин много се е страхувала, че момичето няма да я хареса, затова й е наговорила тези неща.

— Защото Лулабел трябваше да знае истината. Трябваше да се върне в Чикаго, където й беше мястото.

Подпирам глава с ръцете си. Нищо в историята не я оправдава. Разбирам защо Ейбълийн не е искала да ми каже. Едно дете никога не бива да научава подобно нещо за собствената си майка.

— Изобщо не ми хрумна, че Константин ще замине за Илинойс с нея, Юджиния. Честно казано… съжалих, че си тръгва.

— Не си, майко — отвръщам аз.

Мисля си за Константин, която, след като е живяла петдесет години в провинцията, сега стои в мъничък апартамент в Чикаго. Колко ли самотна се е чувствала. Колко ли зле се е отразил студът там на коленете й.

— Наистина съжалявах. И макар да й забраних да ти пише, тя вероятно щеше да го направи, ако й беше останало още време.

— Още време ли?

— Константин почина, Скийтър. Изпратих й чек за рождения ден. На адреса на дъщеря й, който успях да намеря, но Лулабел… го върна. С един некролог.

— Константин… — извиквам аз. Искаше ми се да знаех. — Защо не ми каза, мамо?

Майка подсмърча и продължава да гледа право пред себе си. Избърсва бързо очите си.

— Защото знаех, че ще обвиниш мен, когато всъщност… вината не беше моя.

— Кога е починала? Колко време живя в Чикаго? — питам аз.

Майка придърпва легена до себе си и обвива ръка около него.

— Три седмици.

Ейбълийн отваря задната си врата и ме пуска да вляза. Мини седи на масата и разбърква кафето си. Щом ме вижда, дръпва ръкава си надолу, но аз зървам крайчеца на бял бинт върху ръката й. Тя изръмжава някакъв поздрав и пак се залавя с чашата си.