Кэтрин Стокетт - Слугинята

— В сиропиталище за чернокожи или за бели я е завела? — Защото си мисля, надявам се, че може би Константин е искала детето й да има по-добър живот. Може да си е мислила, че ако го осинови бяло семейство, няма да се чувства толкова различно.

— За чернокожи. Чух, че в сиропиталищата за бели не искали да я вземат. Предполагам, са знаели… може би и преди са виждали подобни случаи. Когато Константин отишла на гарата с Лулабел, за да я заведе в сиропиталището, чух, че белите по перона я зяпали, искали да знаят защо бяло момиче се качва във вагона за чернокожи. А когато Константин я оставила на онова място в Чикаго… на четири години децата са… доста големи, за да ги оставиш. Лулабел пищяла. Така казала Константин на някой от църквата ни. Разправяла, че Лула пищяла и се дърпала, опитвала се да накара майка си да се върне за нея. Но въпреки писъците Константин… я оставила там.

Докато слушам Ейбълийн, започвам да схващам какво се опитва да ми каже. Ако нямах майка като моята, може би нямаше да се досетя. — Оставила я е, защото… се е срамувала ли? Срамувала се е, че дъщеря й е бяла.

Ейбълийн отваря уста, за да възрази, но после я затваря, свежда очи.

— След няколко години Константин писа до сиропиталището, каза им, че е допуснала грешка и че си иска обратно момичето. Но Лула вече била осиновена. Не била там. Константин все повтаряше, че най-голямата грешка в живота й била, че е изоставила детето си — Ейбълийн се обляга на стола си. — И казваше, че ако някога си върне Лулабел, повече никога няма да я остави.

Седя смълчана, сърцето ми е свито заради Константин. Започвам да се ужасявам какво ли общо има с цялата история майка ми.

— Преди около две години Константин получи писмо от Лулабел. Предполагам, че тогава е била на около двайсет и пет години, в което пишеше, че осиновителите й са й дали адреса. Двете започнаха да си пишат и Лулабел рекла, че иска да й погостува тук за известно време. Божке, Константин така се притесни, че не можеше да върви по права линия. Беше твърде нервна да яде, не можеше дори да пие вода. Само повръщаше. Бях я включила в списъка си за молитва.

Преди две години. Тогава бях в колежа. Защо Константин не ми беше споменала в писмата си какво става?

— Тя взе всичките си спестявания и купи нови дрехи за Лулабел, разни неща за коса, помоли от църквата да ушием ново одеяло, за да застеле с него леглото, на което щеше да спи Лула. Каза ни на една групова молитва: „Ами ако тя ме намрази? Ще ме попита защо съм я оставила и ако й кажа истината… тя ще ме намрази“. — Ейбълийн вдига очи от чашата си с чай и по лицето й се плъзва усмивка. — Рече ни: „Нямам търпение Скийтър да се запознае с нея, когато се прибере от училище.“ Бях забравила за това. Тогава не знаех коя е Скийтър.

Спомням си какво пишеше в последното писмо, което получих от Константин — че има изненада за мен. Сега разбирам, че е искала да ме запознае с дъщеря си. Преглъщам сълзите, които напират в очите ми.

— Какво се случи, когато Лулабел е дошла да я види?

Ейбълийн плъзва писмото по масата.

— Струва ми се, че тази част ще трябва да си я прочетете у дома.

Вкъщи се качвам в стаята си. Отварям писмото на Ейбълийн още преди да седна. Написано е върху листове от тетрадка, изписани и от двете страни с молив. След това гледам осемте страници, които вече съм написала, за разходките с Константин до Хотстак, за пъзела, който подредихме заедно, за начина, по който притискаше палец в дланта ми. Поемам си дълбоко въздух и поставям пръсти върху клавишите на пишещата машина. Не мога да губя повече време. Трябва да довърша нейната история. Описвам какво ми разказа Ейбълийн — че Константин е имала дъщеря и е трябвало да я изостави, за да работи за нашето семейство — кръстих ни Милър, на Хенри Милър, любимият ми забранен автор. Не споменавам, че дъщерята на Константин е жълта; просто искам да покажа, че обичта на Константин към мен е започнала заради това, че й е липсвало собственото й дете. Вероятно затова връзката ни беше необикновена, толкова силна. Нямаше значение, че съм бяла. Докато тя е искала да си вземе обратно собствената дъщеря, аз копнеех да не съм разочарование за майка ми. В продължение на два дни описвам детството си и годините в колежа, когато си пишехме писма всяка седмица. Но изведнъж спирам, защото чувам майка да кашля на долния етаж. Чувам стъпките на татко, който отива при нея. Паля цигара и веднага я гася, като си мисля: „Не ги започвай пак.“ Чувам как се пуска водата в тоалетната и отнася още малко от тялото на майка ми. Паля друга цигара и я изпушвам чак докато не опарва пръстите ми. Не мога да пиша за писмото на Ейбълийн.