Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ало? — отговаря татко, а е осем и петнайсет вечерта.

— Татко, защо си буден? Какво се е случило?

— Трябва веднага да се прибереш, скъпа.

Изведнъж уличната лампа ме заслепява, нощта ми се струва ужасно студена.

— Мама ли? Лошо ли й е?

— Стюарт седи на верандата вече почти два часа. Чака те.

Стюарт ли? Нищо не разбирам.

— Но мама… тя…

— О, мама е добре. Всъщност даже малко се оживи. Прибери се, Скийтър, и виж какво иска Стюарт.

Досега пътят до вкъщи никога не ми се е струвал толкова дълъг. След десет минути паркирам пред къщата и виждам Стюарт, седнал на най-горното стъпало на верандата. Татко седи на един от люлеещите се столове. И двамата стават, когато изключвам двигателя на колата.

— Здравей, татко — казвам аз, без да поглеждам към Стюарт. — Къде е мама?

— Заспала е, тъкмо я нагледах — прозява се татко. Не съм го виждала буден след седем часа отпреди десет години, когато памукът замръзна през пролетта. — Пожелавам ви лека нощ. Изгасете лампите, когато приключите. — Татко се прибира вътре и ние със Стюарт оставаме сами. Нощта е толкова черна, толкова тиха, не се виждат нито луната, нито звезди, нито някое куче из двора.

— Какво правиш тук? — питам аз и усещам, че гласът ми звучи гузно.

— Дойдох да говоря с теб.

Сядам на стълбите и облягам глава на ръцете си.

— Просто казвай каквото имаш да казваш и да приключваме. — Бях започнала да се оправям. Преди десет минути чух една песен и почти се почувствах по-добре.

Той се приближава до мен, но толкова, че да не се докосваме. На мен ми се иска да се бяхме докоснали.

— Дойдох да ти кажа нещо. Искам да ти кажа, че се видях с нея.

Вдигам глава. Първата дума, която ми идва на ум, е „егоист“. Ти, егоистичен кучи сине, дошъл си да ми говориш за Патриша!

— Отидох в Сан Франциско. Преди две седмици. Качих се в колата си, пътувах четири дни и почуках в апартамента й, на адреса, който майка й ми даде.

Закривам лице. Представям си само как Стюарт прибира косата й зад ухото, както правеше преди с мен.

— Не искам да ми разказваш.

— Казах й, че според мен постъпката й е най-грозното нещо, което можеш да причиниш на някого. Да го излъжеш така. Тя изглеждаше толкова различна. Носеше една размъкната рокля и знака на мира, косата й беше станала страшно дълга и нямаше червило. Когато ме видя, се разсмя. И после ме нарече продажник! — Той разтрива силно очи с кокалчетата на пръстите си. — Тя, която си свали дрехите заради онзи, каза, че съм се продал на баща си, продал съм се на Мисисипи.

— Защо ми разказваш всичко това? — питам аз със свити в юмруци ръце. В устата си усещам метален вкус. Прехапала съм си езика.

— Отидох да я видя заради теб. След като с теб скъсахме, знаех, че трябва да си я избия от главата. И успях, Скийтър. Изминах 3200 километра дотам и обратно и сега съм при теб. Да ти кажа, че всичко приключи. Вече не мисля за нея.

— Добре, Стюарт. Радвам се за теб.

Той се премества по-близо до мен и навежда глава, за да го погледна. Прилошава ми, буквално ми се повдига от миризмата на бърбън в дъха му. И въпреки това ми се иска да се свия цялата в прегръдката му. Едновременно го обичам и мразя.

— Прибирай се — казвам аз и едва вярвам на ушите си. — Вече няма място за теб в сърцето ми.

— Не ти вярвам.

— Закъсня, Стюарт.

— Може ли да дойда пак в събота. Да си поговорим пак?

Свивам рамене с насълзени очи. Няма да му позволя пак да ме зареже. Струпа ми се твърде много, изостави ме той, изоставиха ме приятелите ми. Бих била истинска глупачка пак да допусна подобно нещо.

— Честно казано, не ме интересува.

Събуждам се в пет часа сутринта и започвам да работя по интервютата. Тъй като до крайния срок остават само седемнайсет дни, работя денонощно със скорост и концентрация, които не съм подозирала, че притежавам. Завършвам историята на Лувиния за два пъти по-малко време, отколкото ми трябваше за останалите. С пулсираща от болки глава изключвам лампата, когато първите слънчеви лъчи се процеждат през прозореца. Ако Ейбълийн ми предаде историята на Константин в началото на следващата седмица, може би ще успея да приключа навреме. И тогава осъзнавам, че всъщност не разполагам със седемнайсет дни. Колко глупаво от моя страна. Имам десет дни, защото не бях сложила и времето, което ще отнеме ръкописът ми да стигне по пощата до Ню Йорк. Щях да се разплача, ако имах време за това. Няколко часа по-късно се събуждам и пак се залавям за работа. В пет следобед чувам, че отвън спира кола, и виждам как Стюарт слиза от пикапа си. Откъсвам се от пишещата машина и излизам на задната веранда.