Кэтрин Стокетт - Слугинята

Сядам малко по-изправена на стола си. Не трябва ли аз да решавам промените в бюлетина?

— На първо място бюлетинът ще започне да излиза веднъж месечно вместо веднъж седмично. Правим прекалено много разходи, след като марките станаха по шест цента. Ще включим и рубрика за мода, в която ще отразяваме най-красивите облекла, носени от членовете ни, и рубрика, посветена на най-новите тенденции в грима. О, и списъкът с прегрешилите, разбира се. И него ще включим. — Тя кима с глава и поглежда в очите няколко от присъстващите. — И накрая, най-вълнуващата промяна: решихме да наречем това ново издание „Клюкарката“. На името на списанието, което се чете в цяла Европа.

— Името не е ли сладко? — казва Мери Нел, а Хили е така горда със себе си, че дори не удря с чукчето, защото Мери Нел се е обадила, без да й бъде дадена думата.

— Добре тогава. Време е да изберем редактор за новото си, модерно месечно издание. Някакви предложения? Вдигат се няколко ръце. Аз не помръдвам.

— Джийн Прайс, какво мислиш?

— Аз предлагам Хили. Номинирам Хили Холбрук.

— Колко мило от твоя страна. Добре, други предложения?

Рейчъл Кол Брант се обръща към мен и ме поглежда, сякаш иска да каже: „Може ли да повярваш?“ Явно тя е единствената в залата, която не знае за разрива между мен и Хили.

— Има ли съгласни… — Хили поглежда надолу към катедрата, все едно не може да си спомни кой точно е номиниран — Хили Холбрук да бъде избрана за редактор?

— Аз съм съгласна.

— И аз.

Чукчето удря и аз губя работата си като редактор. Лесли Фулърбийн ме зяпа с толкова опулени очи, че виждам, че там, където трябва да е мозъкът й, няма нищо.

— Скийтър, това не е ли твоята длъжност? — пита Рейчъл.

— Беше моята длъжност — промърморвам аз и след края на срещата се запътвам право към вратата. Никой не говори с мен, никой не ме поглежда в очите. Аз вървя с високо вдигната глава. Във фоайето Хили и Елизабет си говорят. Хили прибира тъмната си коса зад ухото и ми се усмихва дипломатично. Отдалечава се, за да поговори с някой друг, но Елизабет остава на мястото си. Докато излизам, ме докосва по ръката.

— Здравей, Елизабет — промърморвам аз.

— Съжалявам, Скийтър — прошепва тя и за миг очите ни се срещат. Но тя веднага извръща поглед. Слизам по стълбите и тръгвам по тъмния паркинг. Мислех си, че тя ще ми каже още нещо, но очевидно съм грешала.

След срещата на организацията не се прибирам направо вкъщи. Отварям всички прозорци на кадилака и оставям нощния въздух да духа в лицето ми. Той е едновременно топъл и студен. Знам, че трябва да се прибирам и да работя по интервютата, но завивам по широките ленти на улица „Стейт“ и просто карам. Досега никога не се бях чувствала толкова празна. Не мога да не се замисля за всичко, което ми се струпа. „Никога няма да успея в срок, приятелките ми ме презират, Стюарт ме заряза, майка е…“. Не знам какво точно й е на майка, но всички сме наясно, че не е само стомашна язва. Бар „Слънце и пясък“ е затворен и докато минавам бавно покрай него, забелязвам колко мъртъв изглежда един неонов надпис, когато е изключен. Преминавам покрай сградата на „Леймар Лайф“, през мигащите в жълто светофари. Едва осем часът вечерта е, но всички са си легнали. Всички в този град спят във всеки смисъл на думата.

— Ще ми се да можех просто да замина — казвам аз, а гласът ми звучи странно, след като няма кой да го чуе. В тъмното забелязвам отражението си високо горе, все едно се гледам на кино. Превърнах се в един от онези отхвърлени от обществото хора, които скитат нощем с колите си. Боже, аз съм градският Бу Радли, също като в „Да убиеш присмехулник“. Пускам радиото, отчаяна да чуя някакъв звук. Върви „Това е моят празник“ и започвам да търся нещо друго. Започвам да мразя хленчещите песни за тийнейджъри, в които се пее за любов и нищо друго. За миг станциите се застъпват и хващам мемфиското радио, по което звучи гласът на сякаш пиян мъж, който пее в бърз блус ритъм. В края на една задънена улица завивам на паркинга пред смесения магазин и се заслушвам в песента. По-хубава е от всичко, което съм чувала досега.

Един тенекиен глас ми казва, че това е Боб Дилън, но когато започва следващата песен, сигналът се губи. Облягам се на седалката и се взирам в тъмните прозорци на магазина. Усещам прилив на необяснимо облекчение. Сякаш току-що чух думи от бъдещето. В телефонната кабина пред магазина пускам монета от десет цента в апарата и се обаждам на майка. Знам, че няма да си легне, докато не се прибера.