Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Добре — свивам рамене аз, все едно не ме интересува.

— Добре тогава — казва той и се качва в пикапа си. Когато той си заминава, майка си прочиства гърлото. Не се обръщам към нея. Не искам да види разочарованието по лицето ми, че си е тръгнал.

— Хайде, майко — промърморвам най-накрая. — Кажи каквото искаш да казваш. — Не му позволявай да те подценява.

Обръщам се към нея и я поглеждам подозрително, макар да изглежда толкова крехка под вълненото одеяло. Глупакът, който подцени майка ми, дълбоко ще съжалява.

— Ако Стюарт не разбира колко интелигентно и добро дете съм отгледала, да си заминава на улица „Стейт“! — Тя поглежда с присвити очи зимните полета. — Честно казано, Стюарт не ме интересува особено. Той не осъзнава какъв късмет извади с теб.

Оставям думите на майка да се разтопят като малък сладък бонбон по езика ми. Насилвам се да стана от стъпалото и тръгвам към предната врата. Трябва да свърша още толкова работа, а нямам никакво време. — Благодаря ти, майко!

— Целувам я нежно по бузата и се прибирам вътре. Изтощена и раздразнителна съм. От четирийсет и осем часа само печатам на машината. Писна ми от купища факти за живота на други хора. Очите ми смъдят от миризмата на мастилото. Пръстите ми са набраздени от порязвания от листовете. Кой би предположил, че хартията и мастилото могат да бъдат толкова злонамерени! Шест дни преди крайния срок отивам у Ейбълийн. Тя си взе почивен ден през седмицата въпреки недоволството на Елизабет. Виждам, че знае за какво ще говорим, още преди да съм си отворила устата. Оставя ме в кухнята и се връща с писмо в ръка. — Преди да ви дам това… мисля, че трябва да ви кажа някои неща. За да разберете точно какво се случи.

Кимвам. Седя напрегнато на стола. Искам да разкъсам плика и да приключвам с това. Ейбълийн поглажда тетрадката си върху кухненската маса. Гледам я как подравнява двата си жълти молива.

— Помните как ви казах, че Константин има дъщеря. Е, тя се казваше Лулабел. Божке, роди се бяла като сняг. Косата й порасна с цвета на пшеница. Но не къдрава като вашата. Нейната беше права. — Била е бяла? — питам аз. Мислех за това още откакто Ейбълийн ми каза за детето на Константин онзи път в кухнята на Елизабет. Замислям се колко ли се е изненадала Константин, когато е взела в ръце бяло бебе и е знаела, че то е нейно дете.

Ейбълийн кимва.

— Когато Лулабел беше на четири години, Константин… — Ейбълийн се размърдва на стола си. — Константин я заведе в… сиропиталище. В Чикаго.

— В сиропиталище ли? Искаш да кажеш, че… е изоставила детето си? — Колкото и да ме обичаше Константин, само мога да си представя колко е обичала собственото си дете.

Ейбълийн ме поглежда право в очите. Там забелязвам нещо, което виждам рядко — недоволство, неприязън.

— На много чернокожи жени се налага да оставят децата си, госпожице Скийтър. Да ги изпращат някъде другаде, защото те се грижат за бяло семейство.

Свеждам очи и се чудя дали Константин не е оставила детето си, защото е трябвало да се грижи за нас.

— Но повечето ги изпращат при роднини. В сиропиталището е… различно.

— Защо не е изпратила детето при сестра си? Или при друг роднина?

— Сестра й… тя просто не можеше да се справи. Ако си негърка с бяла кожа… в Мисисипи, не принадлежиш нито към едните, нито към другите. Но не само на момичето му беше тежко. И на Константин й беше трудно. Хората… я зяпаха. Белите я спираха и подозрително я разпитваха защо води със себе си бяло дете. Един полицай я беше спрял на улица „Стейт“ и й беше казал да си облече униформата. Дори чернокожите… и те се държаха различно с нея, не й се доверяваха, все едно беше направила нещо нередно. Трудно намираше кой да гледа Лулабел, докато тя ходеше на работа. Стигна се дотам, че Константин почти не извеждаше Лула… навън.

— Тогава тя работеше ли вече при майка? — Работеше при майка ви от няколко години. Там се запозна с бащата, Конър. Той работеше във фермата и живееше в Хотстак — Ейбълийн поклаща глава. — Всички се изненадахме, че… Константин реши да се задоми с него. Някои хора в църквата не се държаха никак добре, особено след като бебето излезе бяло. Нищо, че бащата беше черен като мен.

— Сигурна съм, че и майка не е била много доволна. Убедена съм, че майка е знаела всичко това. Тя винаги следеше изкъсо чернокожите прислужници и всичко, свързано с тях — къде живеят, женени ли са, колко деца имат. Прави го по-скоро за да владее положението, а не защото й е интересно. Тя иска да знае кой се разхожда из имота й.