Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Здравей — казвам аз от прага.

— Здравей, Скийтър. — Той кимва, както ми се струва боязливо, за разлика отпреди две вечери. — Добър ден, господин Филън.

— Здравей, синко. — Татко става от люлеещия се стол. — Ще ви оставя да си поговорите, деца.

— Не ставай, татко. Стюарт, съжалявам, но днес съм заета. Можеш да останеш тук при татко, докогато искаш.

Прибирам се в къщата, минавам покрай майка, седнала на кухненската маса с чаша топло мляко.

— Стюарт ли видях навън?

Влизам в трапезарията. Не се доближавам до прозорците, защото знам, че Стюарт ще ме види. Изчаквам, докато не го виждам да си заминава. А после просто продължавам да се взирам навън.

Същата вечер, както обикновено, отивам у Ейбълийн. Казвам й, че всъщност ни остават само десет дни и тя изглежда, сякаш ще се разплаче всеки момент. После й давам да прочете главата на Лувиния, която бях написала със скоростта на светлината. Мини седи с нас на кухненската маса, пие кока-кола и гледа през прозореца. Не знаех, че и тя ще е тук тази вечер, и ми се ще да ни остави да работим. Ейбълийн оставя страниците и кимва.

— Тази глава ми се струва много добра. Чете се също толкова хубаво, колкото и другите, дето ги написахте по-бавно.

Въздъхвам, облягам се на стола и се замислям какво още ни остава да свършим.

— Трябва да изберем заглавие — казвам аз и разтривам слепоочията си. — Имам няколко варианта. Мисля, че трябва да кръстим книгата „Чернокожите прислужници и южняшките семейства, при които работят“.

— Я пак! — казва Мини и чак сега ме поглежда.

— Това заглавие най-ясно описва книгата, не мислиш ли? — питам я аз.

— Ако сте глътнали бастун.

— Това не е художествена литература, Мини. А е социология. Заглавието трябва да описва точно текста.

— Но това не значи, че трябва да звучи скучно — отвръща Мини.

— Ейбълийн — въздъхвам аз с надеждата, че тази вечер ще успеем да разрешим този въпрос. — Ти какво мислиш?

Ейбълийн свива рамене и виждам, че тя вече се усмихва умиротворително. Сякаш всеки път, когато с Мини сме в една стая, Ейбълийн трябва да успокоява атмосферата.

— Заглавието е хубаво. Разбира се, ще се уморите, докато пишете цялото това нещо в горния край на всяка страница — казва тя. Бях й казала, че се прави така.

— Е, мога малко да го съкратя… — отвръщам аз и вадя молива си.

Ейбълийн се почесва по носа и казва:

— А какво ще кажете да я кръстим просто „Слугинята“?

— „Слугинята“ — повтаря Мини, все едно чува тази дума за пръв път.

— „Слугинята“ — казвам аз.

Ейбълийн свива рамене и свежда плахо очи, сякаш малко се срамува.

— Не се опитвам да отхвърля идеята ви, но просто… ми се иска нещата да звучат простичко, разбирате ли?

— На мен „Слугинята“ ми звучи добре — казва Мини и скръства ръце.

— „Слугинята“… ми харесва — отвръщам аз, защото наистина е така. И после добавям: — Въпреки това мисля, че трябва да сложим и описанието като подзаглавие, за да е ясен жанрът, но мисля, че това заглавие е добро. — Точно така, добро е — казва Мини. — Защото, ако отпечатат тази книга, Бог да ни е на помощ.

В неделя следобед, с осем дни до крайния срок, слизам на долния етаж замаяна и примигваща от целодневното взиране в напечатаните страници. Почти изпитах облекчение, когато чух колата на Стюарт да спира отвън. Разтривам очи. Може пък да поседя малко с него, да си прочистя главата, а после да се върна и да работя цяла нощ. Стюарт слиза от изпръскания си с кал пикап. Още е облечен с неделния си костюм и аз се опитвам да не обръщам внимание колко е хубав. Протягам ръце. Навън е невероятно топло, като се има предвид, че Коледа е след две седмици и половина. Майка седи на един от люлеещите се столове на верандата, увита с одеяла.

— Здравейте, госпожо Филън. Как се чувствате? — пита Стюарт. Майка му кимва царствено:

— Горе-долу. Благодаря ти, че попита.

Изненадана съм от хладния й тон. Тя пак навежда очи към бюлетина си и аз се усмихвам неволно. Майка знае, че той се отбива, но не го спомена нито веднъж. Чудя се кога ли ще повдигне въпроса.

— Здравей — казва ми той тихо и двамата сядаме на най-долното стъпало на верандата.

Гледаме безмълвно как старият ни котарак Шърман се промъква край едно дърво с поклащаща се опашка и дебне някакво животинче, което ние не виждаме. Стюарт поставя ръка на рамото ми.

— Днес не мога да остана. Заминавам за Далас на една среща, свързана с петрола, и няма да ме има три дни. Отбих се само за да ти кажа.