Кэтрин Стокетт - Слугинята

Същия следобед звъня на Ейбълийн в дома й.

— Не мога да я включа в книгата — казвам й аз. — Историята за майка и Константин. Ще завърша с момента, когато заминавам за колежа. Просто…

— Госпожице Скийтър…

— Знам, че трябва. Знам, че трябва да направя жертва също като теб и Мини, и като всички останали. Но не мога да причиня това на майка си.

— Никой не очаква от вас да го направите, госпожице Скийтър. Истината е, че ако я бяхте включили, нямаше да ми направите много хубаво впечатление.

На следващата вечер влизам в кухнята да си направя чай.

— Юджиния? Долу ли си?

Връщам се обратно до стаята на майка. Татко още не си е легнал. Чувам, че в дневната телевизорът работи.

— Тук съм, мамо.

Тя си е легнала в шест часа вечерта с белия леген до себе си.

— Плакала ли си? Нали знаеш, че това състарява кожата, скъпа?

Сядам на бамбуковия стол до леглото. Чудя се как да започна. Част от мен разбира защо майка се е държала така, защото все пак кой не би се ядосал на онова, което е направила Лулабел? Но искам да чуя и гледната точка на майка. Искам да разбера дали има нещо, което Ейбълийн не е написала в писмото си и което би оправдало майка.

— Искам да поговорим за Константин — казвам аз.

— О, Юджиния — скастря ме майка и ме потупва по ръката. — Та оттогава минаха почти две години.

— Мамо — казвам аз и се насилвам да я погледна в очите. Макар да е ужасно отслабнала и ключицата й рязко да изпъква под кожата, погледът й е остър както винаги. — Какво се случи? Какво се случи с дъщеря й?

Майка стисва зъби и виждам колко е изненадана, че знам за нея. Очаквам да откаже да говори по този въпрос, както преди. Тя си поема дълбоко дъх, придърпва белия леген към себе си и казва:

— Константин я изпрати да живее в Чикаго. Не можеше да се грижи за нея. — Кимвам и чакам. — В това отношение те са различни от нас, да знаеш. Онези хора раждат деца и не мислят за последствията, докато не стане твърде късно.

Те, онези хора. Напомня ми за Хили. Майка разбира по изражението ми какво си мисля.

— Виж сега, бях добра към Константин. О, колко пъти ми е отговаряла нахално, но аз се примирявах. Но този път, Скийтър, тя не ми остави друг избор.

— Знам, майко. Знам какво е станало.

— Кой ти каза? Кой друг знае за това?

Виждам как в очите на майка се надига параноя. Най-големият й кошмар се сбъдва и ми става жал за нея.

— Никога няма да издам кой ми каза. Мога да ти кажа само, че не е… човек, който според теб е от значение. Не мога да повярвам, че си постъпила по такъв начин, майко.

— Как се осмеляваш да ме съдиш след онова, което тя направи? Действително ли знаеш какво стана? Ти беше ли тук? — Виждам стария й гняв, една твърдоглава жена, издържала с години кървяща язва. — Онова момиче… — размахва тя възлестия си пръст пред лицето ми. — Появи се тук. У дома се беше събрала цялата местна организация на „Дъщерите на американската революция“. Ти беше в университета, на вратата се звънеше на пожар, а Константин приготвяше кафе в кухнята, защото старата кафеварка изгори първите две кани. — Майка размахва ръка при спомена за вонята на изгоряло кафе. — Всички седяха в дневната, ядяха торта, у дома имаше деветдесет и пет души, а тя пиеше кафе. Говореше със Сара фон Систърн и се разхождаше из къщата, като че ли е гостенка, и си тъпчеше торта в устата, а после попълни формуляра, за да кандидатства за членство.

Кимвам отново. Може и да не знаех тези подробности, но те не променят случилото се.

— Изглеждаше бяла като всички останали и го знаеше. Знаеше много добре какво прави. Аз я попитах: „Как сте?“, а тя се засмя и отвърна „Добре.“ Затова я попитах: „Как се казвате?“, а тя: „Нима не знаете? Аз съм Лулабел Бейтс. Пораснах и се преместих обратно при мама. Пристигнах вчера сутринта.“ И после отиде да си вземе още едно парче торта.

— Бейтс — казвам аз, защото това е още една подробност, макар и незначителна, която не знам. — Върнала си е обратно фамилното име на Константин.

— Слава Богу, че никой не я чу. Но когато се заговори с Фиби Милър, президента на „Дъщерите на американската революция за Южните щати“, я дръпнах в кухнята и й рекох: „Лулабел, не можеш да останеш тук. Върви си!“ А как високомерно ме изгледа тя само. Рече ми: „Какво, не пускате негри в дневната си, освен ако не чистят ли?“ В този миг Константин влезе в кухнята и изглеждаше също толкова слисана като мен. Аз казах на момичето: „Лулабел, махай се от тази къща, преди да съм повикала господин Филън“, но тя не помръдна. Разправяше, че когато съм я помислила за бяла, съм се държала мило и любезно. Каза, че в Чикаго е част от някаква нелегална група, и аз наредих на Константин: „Разкарай дъщеря си от къщата веднага!“.