Кэтрин Стокетт - Слугинята

Тупвам ръкописа на масата.

— Ако го изпратя утре сутринта, ще има шест дни, за да пристигне. Може да успеем на косъм — усмихвам се изтощено.

— Божке, колко е голям. Гледай само колко страници — хили се Ейбълийн и сяда на табуретката си.

— Цели двеста шейсет и шест. — Сега просто… ще чакаме — казвам аз и трите се взираме в купчинката.

— Най-накрая — казва Мини и аз зървам по лицето й намек за не точно усмивка, а по-скоро удовлетворение.

В стаята настава тишина. Навън е тъмно. Пощата вече е затворена и затова донесох ръкописа, за да го покажа на Ейбълийн и Мини за последно, преди да го изпратя. Обикновено им нося само отделните глави.

— Ами ако разберат? — пита Ейбълийн тихичко.

Мини вдига очи от чашата си.

— Ами ако хората разберат, че Найсвил е Джаксън, или се досетят кой кой е?

— Няма да разберат — отвръща Мини. — Джаксън не е нищо особено. Има още десет хиляди града, същите като него.

От известно време не сме говорили за това и освен онова, което Уини каза за изтръгването на езиците, не сме обсъждали други последствия, освен че прислужниците може да бъдат уволнени. През последните осем месеца всички ние мислехме единствено за довършването на книгата.

— Мини, ти трябва да мислиш за децата си — казва Ейбълийн. — А Лирой… той, ако разбере…

Увереността в очите на Мини изчезва и погледът й започва да шари неспокойно.

— Лирой ще побеснее. Това е сигурно! — Тя пак подръпва ръкава си. — Ще побеснее, а после ще тъжи, ако белите хора ме спипат.

Дали не трябва да си намерим някое място, където да отидем… в случай че нещата тръгнат на зле? — пита Ейбълийн.

И двете се замислят, но поклащат глави.

— Не знам къде можем да отидем — казва Мини. — И вие може би трябва да помислите за това, госпожице Скийтър. И вие да отидете някъде — казва Ейбълийн.

— Не мога да оставя майка — казвам аз. Досега бях стояла права и сега се отпускам на един стол. — Ейбълийн, наистина ли мислиш, че биха ни… наранили? Искам да кажа, като в онези случаи във вестниците?

Ейбълийн ме поглежда объркано. Бърчи чело, сякаш нещо не сме се разбрали.

— Ще ни пребият. Ще дойдат тук с бейзболни бухалки. Може и да не ни убият, но…

— Но… кой точно ще го направи? Белите жени, за които писахме… не биха ни наранили. Нали? — питам аз.

— Не знаете ли? Белите мъже най-много обичат да „защитават“ белите жени в града си.

Побиват ме тръпки. Не се страхувам толкова за себе си, но какво причиних на Ейбълийн, на Мини. На Лувиния и Фей Бел и на още осем жени. Книгата лежи на масата. Идва ми да я мушна в чантата си и да я скрия. Вместо това обаче поглеждам Мини, защото по някаква причина си мисля, че тя единствена от нас разбира какво може да се случи в действителност. Тя обаче не ме поглежда. Замислила се е дълбоко. Прокарва палец напред-назад по устната си.

— Мини? Ти какво мислиш? — питам аз.

Мини не сваля очи от прозореца и кима на нещо, за което си мисли.

— Мисля, че ни трябва някаква застраховка.

— Няма да стане — отвръща Ейбълийн. — Не и за нас.

— Ами ако напишем в книгата за ужасното нещо? — пита Мини.

— Не можем, Мини — казва й Ейбълийн. — Така ще се издадем.

— Но ако го включим, тогава госпожа Хили няма да позволи на никой да разбере, че книгата е за Джаксън. Няма да иска никой да научи, че онази история е за нея. А ако някой започне да се досеща, тя ще го заблуди.

— Божке, Мини, това е прекалено рисковано. Никой не може да предвиди какво ще направи тази жена.

— Тази история я знаят само госпожа Хили и майка й — казва Мини. — И госпожа Силия, но тя и без това няма приятелки, на които да каже.

— Какво се е случило? — питам аз. — Наистина ли е толкова ужасно?

Ейбълийн ме поглежда. Повдига вежди.

— На кого ще си признае? — обръща се Мини към Ейбълийн. — Няма да иска и вие с госпожа Лийфолт да я разпознаете, Ейбълийн, защото след това остава само една крачка, докато се разчуе. Казвам ви, госпожа Хили е най-добрата защита, с която разполагаме.

Ейбълийн поклаща глава, после кима. После пак я поклаща. Ние я гледаме с очакване.

— Ако включим ужасното нещо в книгата и хората наистина разберат, че става дума за теб и госпожа Хили, тогава страшно ще загазиш — свива рамене Ейбълийн, — даже не мога да ти опиша колко.

— Е, просто ще трябва да поема този риск. Вече реших. Или ще го включите, или изобщо махнете моята история.

Ейбълийн и Мини не свалят очи една от друга. Не можем да извадим главата на Мини — с нея завършва книгата. Там се разказва какво е да те уволнят деветнайсет пъти в един и същ малък град. Какво е да се опитваш да сдържаш гнева си, но никога да не успяваш. Главата започва с правилата на майка й за работа при белите жени и завършва с напускането й от дома на госпожа Уолтърс. Искам да се изкажа, но си замълчавам. Накрая Ейбълийн въздъхва.