Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Определено няма просто да седиш тук. Карлтън ще стане адвокат, а ти… — тя размахва пръст. — Не си и помисляй да се занемаряваш. Ще се обадя на Фани Мей в мига, в който успея да стигна до кухнята, и ще ти запазя часове за фризьор до 1975 г.

Отпускам се на дивана и татко ме прегръща. Облягам се на него и започвам да плача.

Коледната елха, която Джеймсо донесе преди седмица, съхне и всеки път, щом някой влезе в дневната, от нея се посипват иглички. До Коледа остават още шест дни, но никой не си прави труда да я полива. Под дървото стоят няколко подаръка, които майка купи и опакова още през юли — един за татко, който очевидно е официална вратовръзка за църква, нещо дребно и квадратно за Карлтън, тежка кутия за мен, в която подозирам, че има нова Библия. Сега, след като всички разбраха за рака, майка сякаш се освободи от нишките, които я държаха изправена. Конците на марионетката са отрязани и дори главата й изглежда клюмнала. Успява най-много да стане и да отиде до банята или да поседи на верандата за по няколко минути на ден. Следобед взимам пощата на майка — списание „Добра домакиня“, бюлетините на църквата, новините от Дъщерите на американската революция.

— Как си? — отмятам косата й назад, а тя затваря очи, сякаш усещането е прекрасно. Сега тя е детето, а аз майката.

— Добре съм.

Влиза Паскагула. Тя поставя поднос с бульон на масата. Майка немощно поклаща глава, когато тя излиза, и се взира с празен поглед към вратата.

— О, не — прави гримаса тя. — Не мога да ям.

— Не е нужно да ядеш сега, мамо. Може и по-късно.

— Сега с Паскагула просто не е същото, нали? — казва тя.

— Не, не е — отвръщам аз. Това е първият път, в който споменава Константин, след ужасния ни разговор.

— Казват, че добрата прислужница е като истинската любов — една-единствена през целия живот.

Кимвам и си мисля как трябва да отида и да запиша това, да го включа в книгата. Но разбира се, е твърде късно, защото вече изпратих ръкописа. Няма какво да направя, никой от нас вече не може да направи нищо, не ни остава друго, освен да чакаме. На Бъдни вечер е потискащо, дъждовно и топло. На всеки половин час татко идва от стаята на майка, поглежда през предния прозорец и пита: „Дойде ли си?“, дори и в стаята да няма никой. Тази вечер брат ми Карлтън трябва да пристигне от правния факултет на Университета на Луизиана и двамата с татко го чакаме с нетърпение. Майка цял ден повръща и получава спазми. Едва си държи очите отворени, но не може да заспи.

— Шарлот, трябва да те приемем в болницата — каза доктор Нийл онзи следобед. Не помня колко пъти повтори това през последната седмица. — Поне ми позволи да извикам сестрата, за да остане при теб.

— Чарлс Нийл — отвърна майка, без дори да надигне глава от дюшека, — няма да прекарам последните си дни в болница, нито пък ще превърна дома си в такава.

Доктор Нийл просто въздъхна, даде на татко някакво ново лекарство и му обясни как трябва майка да го взима.

— Но ще й помогне ли? — чух татко да шепне в коридора. — Ще й помогне ли да се почувства по-добре.

Доктор Нийл постави ръка на рамото на татко:

— Не, Карлтън.

В шест часа същата вечер Карлтън най-сетне паркира колата си пред къщата и влиза вътре.

— Здравей, Скийтър — прегръща ме той. Разчорлен е от пътуването, изглежда красив със синия си плетен колежански пуловер. Свежият въздух, който внесе със себе си, мирише приятно. Радвам се вкъщи да има още някой.

— Боже, защо е толкова горещо тук?

— На нея й е студено — казвам тихо аз. — Непрекъснато.

Отивам с него в спалнята. Щом го вижда, майка се надига, сяда в леглото и протяга тънките си ръце.

— О, Карлтън, ти се прибра.

Карлтън замръзва на място. После се навежда и я прегръща много внимателно. Поглежда през рамо към мен и виждам смаяното му изражение. Обръщам се. Покривам устата си с ръка, за да не се разплача, защото няма да мога да спра. Погледът на Карлтън ми казва повече, отколкото искам да знам. Когато Стюарт се отбива на Коледа, не го спирам, когато се опитва да ме целуне. Но му казвам:

— Позволявам ти това само защото майка ми умира.

— Юджиния — провиква се майка.

Нова година е и аз правя чай в кухнята. Коледа мина и тази сутрин Джеймсо изнесе елхата навън. Из къщата все още има разпилени иглички, но успях да прибера украсите и да ги върна обратно в килера. Уморих се и се изнервих, докато се опитвах да опаковам всяка играчка поотделно, както майка обича, за да са готови за следващата година. Не смея и да си помисля колко безполезно е това сега. Нямам вести от госпожа Щайн и дори не знам дали ръкописът е пристигнал навреме. Снощи не издържах и се обадих на Ейбълийн, за да й кажа, че нямам никакви новини, само заради облекчението да го споделя с някого.