Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Не мога да повярвам колко е пораснала Мей Мобли — казах аз.

Мей Мобли ми се усмихна срамежливо иззад крака на майка си. Беше станала по-висока, но още беше пухкава като бебе.

— Расте като плевелите — каза Елизабет, загледана през прозореца, а на мен ми се стори странно да правиш такова сравнение за детето си. Да го сравняваш с плевел. Елизабет още беше по хавлия, с ролки в косата, отслабнала след бременността. Усмивката й беше все така напрегната. Тя непрестанно поглеждаше часовника си и докосваше ролките си през няколко секунди. Стояхме в кухнята.

— Искаш ли да отидем на обяд в клуба? — попитах я аз. В този миг Ейбълийн влезе през летящата врата на кухнята. В трапезарията зърнах сребрист отблясък и дантела.

— Не мога и съжалявам, че трябва да те пришпорвам, но… имам среща с мама в магазина на Джуъл Тейлър. — Тя пак побърза да отклони очи към предния прозорец. — Знаеш, че мама не обича да чака. — С всяка дума усмивката й ставаше все по-широка.

— О, извинявай, няма да те задържам. — Потупах я по рамото и тръгнах към вратата. И тогава се сетих. Как можех да съм толкова глупава? Сряда е, дванайсет часът на обяд. Времето за сбирката на групата по бридж. Изкарах кадилака на заден ход от алеята й и съжалих, че съм я накарала да се почувства толкова неудобно. Когато обърнах колата, видях как напрегнато ме наблюдава от прозореца. И тогава осъзнах: тя не се притесняваше, че ме кара да се чувствам неудобно. Елизабет Лийфолт се срамуваше да я видят с мен. Паркирам на улицата на Ейбълийн през няколко къщи от нейната. Макар Хили никога да не би дошла в тази част на града, сега тя е заплаха за всички ни и имам чувството, че очите й ме следят навсякъде. Знам как ще тържествува, ако ме види какво правя. Не подценявам докъде би стигнала, за да се погрижи да страдам през остатъка от живота си.

Хладна декемврийска вечер е и започва да ръми. Тръгвам забързано по улицата. Все още си преповтарям наум разговора си с госпожа Щайн от днес. Опитвам се да подредя по важност всичко, което ми остава да свърша. Но най-трудното е, че ще трябва да попитам Ейбълийн какво се е случило с Константин. Не мога да опиша историята на Константин, ако не знам какво е станало с нея. Ако разкажа само онова, което аз знам, се обезсмисля цялата книга. Така няма да кажа истината. Влизам забързано в кухнята на Ейбълийн. По изражението на лицето ми тя забелязва, че нещо не е наред.

— Какво има? Някой да не ви видя?

— Не — казвам аз и изваждам страниците от чантата си. — Днес говорих с госпожа Щайн. — Разказвам й всичко, което съм научила, за крайния срок, за купа.

— Така значи… — Ейбълийн брои наум дните, които ни остават, както аз правих цял следобед. — Значи имаме две седмици и половина вместо шест седмици. Божке, това време няма да ни стигне. Трябва да довършим главата на Лувиния и да пооправим историята на Фей Бел… и историята на Мини, още не е готова съвсем… Госпожице Скийтър, нямаме дори заглавие.

Хващам се за главата. Имам чувството, че потъвам.

— Това не е всичко — казвам й аз. — Тя иска да пиша и за Константин. Попита ме… какво се е случило с нея.

Ейбълийн оставя чашата си с чай.

— Не мога да напиша историята, ако не знам какво се е случило с нея, Ейбълийн. И ако ти не можеш да ми кажеш… се чудех дали някой друг няма да се съгласи.

Ейбълийн поклаща глава:

— Предполагам, че и други хора знаят, но не искам друг да ви разказва тази история.

— Тогава… ти ще го направиш ли?

Ейбълийн си сваля очилата и разтрива очи. Пак ги слага и аз очаквам да видя умора по лицето й. Била е на работа цял ден, а сега ще работи още по-усърдно, за да се опитаме да спазим крайния срок. Увивам кичур коса около пръста си и чакам отговора й. Но тя изобщо не изглежда уморена. Седи с изправен гръб и кимва убедително.

— Ще я напиша. Дайте ми няколко дни. Ще ви разкажа всичко, което се случи с Константин.

Работя петнайсет часа без прекъсване върху интервюто на Лувиния. В четвъртък вечер отивам на срещата на женската организация. Нямам търпение да изляза от вкъщи, треса се от нерви, не ме свърта заради крайния срок. На майка все й е студено и в къщата имам чувството, че съм потопена в каца с горещо масло. Спирам на стъпалата на сградата, вдишвам дълбоко чистия зимен въздух. Знам, че изглежда жалко, но се радвам, че още се занимавам с бюлетина. Веднъж седмично все още изпитвам усещането, че съм част от живота. И кой знае, този път може да е различно, нали започват празниците и така нататък. Щом влизам в залата, всички ми обръщат гръб. Осезателно усещам, че ме изолират, сякаш около мен са се издигнали бетонни стени. Хили ми се усмихва самодоволно и извръща рязко глава, за да си намери някой друг, с когото да говори. Тръгвам между хората и виждам Елизабет. Тя се усмихва и ми маха. Искам да поговоря с нея за майка, да й споделя, че започвам да се тревожа, но преди да се приближа достатъчно до нея, Елизабет се обръща с наведена глава и се отдалечава. Отивам на мястото си. Досега тя не е постъпвала така, поне не тук. Вместо както обикновено на първия ред, се промъквам на последния, ядосана, че Елизабет дори не ме поздрави. До мен седи Рейчъл Кол Брант. Рейчъл почти не идва на тези срещи, защото има три деца и кара магистърска степен по английска литература в колежа „Милсапс“. Щеше ми се да сме по-близки, но знам, че тя е твърде заета. От другата ми страна е проклетата Лесли Фулърбийн и носещият се около нея облак от лак за коса. Сигурно всеки път, когато запали цигара, рискува живота си. Чудя се, дали ако натисна темето й, от устата й ще пръсне лак. Почти всички момичета в залата седят с кръстосани крака и със запалени цигари в ръка. Димът се събира и се стеле на кълба под тавана. Не съм пушила от два месеца и от миризмата ми прилошава. Хили застава зад катедрата и обявява предстоящите кампании за събиране на дарения (събиране на палта, събиране на консерви, събиране на книги и доброто старо събиране на пари), а после стигаме до любимата й част от срещите — списъка с прегрешения. Сега тя ще има възможност да обяви имената на всеки, който е закъснял с членския си внос, закъснява за срещи или не изпълнява филантропските си задължения. Напоследък аз винаги съм в списъка с прегрешилите заради нещо. Хили е облечена с червена вълнена рокля без ръкав и пелерина върху нея, макар тук да е ужасно горещо. Прилича на Шерлок Холмс. От време на време отмята предната част на пелерината, все едно й пречи, но жестът, изглежда, й доставя прекалено голямо удоволствие. До нея стои помощничката й Мери Нел и й подава бележките. Мери Нел прилича на рус пекинез с мъничките си крачка и чипо носле. — Сега трябва да обсъдим една много вълнуваща тема — поема Хили бележките от пекинеза си и ги преглежда набързо. — Комитетът реши, че бюлетинът ни се нуждае от малко обновяване.