Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Госпожа Уолтърс зяпна с отворена уста. В онази кухня никой не продума дълго и аз можех да изхвърча през вратата още преди да са се усетили. Но тогава госпожа Уолтърс започна да се смее. Смееше се толкова силно, че за малко да падне от стола. После каза: „Е, Хили, май това заслужаваш. И ако бях на твое място, нямаше да се раздрънкам за Мини, защото иначе ще станеш известна из целия град като дамата, която изяла две парчета от лайната на Мини.“

Поглеждам крадешком към госпожа Силия. Тя ме гледа с опулени очи, с отвращение. Започвам да изпадам в паника, че й казах. Тя никога няма да ми се довери отново. Отивам до жълтия стол и сядам.

— Госпожа Хили си е мислела, че знаете тази история. Че й се подигравате. Никога нямаше да ви се нахвърли, ако не бях сторила онова.

Госпожа Силия само ме гледа.

— Но искам да знаете, че ако напуснете господин Джони, тогава госпожа Хили ще спечели мача. Тогава ще победи мен, ще победи вас… — Поклащам глава, докато си мисля за Юл Мей в затвора, за госпожица Скийтър, която остана без приятели. — В този град не са останали много хора, които не е победила.

Госпожа Силия мълчи известно време. После ме поглежда и си отваря устата да каже нещо, но после я затваря. Накрая казва:

— Благодаря ти. Че… ми каза това.

И пак ляга. Но преди да затворя вратата, виждам, че очите й са широко отворени.

На следващата сутрин гледам, че госпожа Силия най-накрая е успяла да стане от леглото, да си измие косата и пак да си сложи грим. Навън е студено и тя отново си е облякла един от тесните пуловери.

— Радвате се, че господин Джони се върна ли? — питам я аз. Не че ме е грижа, но искам да знам дали идеята да си замине още й се върти в главата.

Но госпожа Силия не е много разговорлива. По очите й се вижда, че е уморена. Вече не бърза да се усмихва на всяка дреболия. Посочва с пръст през прозореца на кухнята:

— Мисля да засадя розови храсти. По цялата дължина зад къщата.

— Кога ще цъфнат?

— Би трябвало до следващата пролет.

Приемам това за добър знак. Прави планове за бъдещето. Струва ми се, че човек, който ще бяга, няма да си прави труда да засажда цветя, които ще цъфнат чак другата година.

През останалата част от деня госпожа Силия работи в цветната градина и се занимава с хризантемите. На следващата сутрин я заварвам на кухненската маса. Разтворила е вестника, но се взира в мимозата. Навън е дъждовно и студено.

— Добро утро, госпожо Силия.

— Здравей, Мини. — Госпожа Силия просто си седи, гледа онова дърво и премята химикалка в ръцете си. Навън е завалял дъжд.

— Какво искате за обяд днес? Имаме печено говеждо и това парче пай с пилешко… — навеждам се аз пред хладилника.

Трябва да взема решение за Лирой, да му кажа как стоят нещата. „Или ще престанеш да ме биеш, или си заминавам.“ Което няма да направя заради децата, но трябва на всяка цена да го уплаша.

— Не искам нищо. — Госпожа Силия става, изхлузва едната си червена обувка на висок ток, после другата. Протяга си гърба и още се взира в онова дърво. Изпуква си кокалчетата. И излиза през задната врата. Виждам я от другата страна на стъклото и тогава забелязвам брадвата. Малко се стряскам, защото никой не иска да вижда луда жена с брадва в ръка. Тя замахва с брадвата във въздуха, все едно е бейзболна бухалка. Пробен удар.

— Госпожо, този път съвсем превъртяхте!

Дъждът се сипе върху госпожа Силия, но нея не я е грижа. Започва да сече онова дърво. Навсякъде около нея валят листа и се полепват по косата й. Аз оставям чинията с печено говеждо на кухненската маса, гледам я и се надявам от това да не стане някоя беля. Тя бърше устата си, изтрива дъжда от очите си. Вместо да се умори, всеки следващ удар е малко по-силен от предишния.

— Госпожо Силия, скрийте се от този дъжд — провиквам се аз. — Оставете господин Джони да свърши тази работа, когато се прибере.

Но тя се инати. Стигнала е до средата на дънера и дървото започва леко да се олюлява като пияния ми баща. Накрая аз просто се тръшвам на стола, на който четеше, и я чакам да приключи. Поклащам глава и поглеждам надолу към вестника. Тогава забелязвам бележката на госпожа Хили, пъхната под него, и чека за двеста долара на госпожа Силия. Поглеждам ги по-отблизо. В долната част на чека, на малкото място за съобщения, госпожа Силия е написала думите с хубав ръкописен почерк: „За Хили Двете парчета“. Чувам стенание и виждам как дървото се стоварва на земята. Във въздуха се разхвърчават листа и увехнали филизи и полепват по пшениченорусата й коса.