Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Госпожо Силия… — казвам аз и сядам на жълтия фотьойл в ъгъла. Досега не съм сядала в тази къща никъде, освен в кухнята и на пода в банята им, но днес се налагат извънредни мерки. — Знам защо госпожа Хили се ядоса толкова — започвам аз. — Имам предвид за пая.

Госпожа Силия си издухва шумно носа в една носна кърпичка. После ме поглежда.

— Аз й сторих нещо. Нещо ужасно! — Сърцето ми се разтуптява само като се сетя. Осъзнавам, че не мога да седя на този стол и в същото време да й разказвам онази история. Ставам и отивам до ръба на леглото.

— Какво? — подсмърча тя. — Какво стана, Мини?

— Миналата година госпожа Хили ми се обади у дома, докато още работех при госпожа Уолтърс. За да ми каже, че ще изпрати госпожа Уолтърс в старчески дом. Уплаших се, имам да храня пет деца. Лирой вече работеше на две смени. — Усещам в гърдите ми да се надига някакво парене. Знам, че онова, което направих, не беше никак хубаво. Но що за човек ще изпрати собствената си майка в такъв дом при непознати? Когато правиш нещо лошо на тази жена, просто някак си това ти изглежда правилно.

Госпожа Силия се изправя в леглото и избърсва нос. Сега изглежда, като че ли вече ме слуша внимателно.

— Търсих си работа три седмици. Всеки ден, след като си тръгнех от госпожа Уолтърс, обикалях да търся. Ходих в дома на госпожа Чайлд. Тя не ме взе. Ходих при семейство Роули, но и там не ме искаха. Не ме искаха семейство Рич, семейство Патрик Смит, семейство Уокър, даже и онези католици Тибодо със седемте деца. Никой не ме искаше.

— О, Мини — казва госпожа Силия. — Това е ужасно.

Стисвам зъби.

— Още от малка майка ми все ми повтаряше да не отговарям нахално. Но аз не я послушах и целият град сега ме знае като цапната в устата. Реших, че затова никой не иска да ме вземе на работа. Когато ми оставаха само два дни при госпожа Уолтърс, а аз още не си бях намерила друга работа, започнах много да се плаша. С астмата на Бени и Шугър, която още е ученичка, и Киндра и… парите така или иначе вече не достигаха. И точно тогава госпожа Хили дойде у госпожа Уолтърс да говори с мен. Разправя ми: „Ела да работиш при мен, Мини. Ще ти плащам с двайсет и пет цента повече от майка.“ Рече ми да не съм изпускала моркова, който ми подава, все едно съм някакво муле — усещам как ръцете ми се свиват в юмруци. — Като че ли щях да взема мястото на приятелката си Юл Мей. Госпожа Хили си мисли, че всички са двуличници като нея.

Избърсвам лицето си с ръка. Потя се. Госпожа Силия ме слуша с отворена уста, изглежда зашеметена.

— Аз й викам: „Не, благодаря, госпожо Хили.“ Тя казва, че ще ми плаща с петдесет цента повече, а аз й отвръщам „Не, госпожо. Не, благодаря.“ И тогава тя ме пречупи, госпожо Силия. Каза ми, че знае как семейство Чайлд и семейство Роули, и всички останали не са ме взели. Рече, че тя се е погрижила всички да разберат, че съм крадла. През живота си нищо не съм откраднала, но тя казала на всички, че съм, а в града никой няма да наеме устата и крадлива негърка за прислужница и едва ли не ми оставаше само да отида да работя при нея за без пари. И така се стигна до онова.

Госпожа Силия примигва срещу мен.

— Кое, Мини?

— Казах й да ми яде лайната.

Госпожа Силия седи зашеметена.

— После се прибрах вкъщи. Забърках пай с шоколадов мус. Сложих захар, шоколад за готвене и истинска ванилия, която братовчедка ми ми носи от Мексико. Занесох пая в къщата на госпожа Уолтърс, където знам, че се върти госпожа Хили и чака от дома да дойдат и да приберат майка й, за да може тя да продаде къщата, да прерови сребърните й прибори, да си събере полагаемото. Щом оставих пая на кухненския плот, госпожа Хили се усмихна и си помисли, че й предлагам мир, все едно така й показвах колко съжалявам за думите си. А аз я погледнах. Гледах я как яде от него. Две големи парчета. Натъпка си ги в устата, все едно не беше хапвала нищо по-вкусно. А после ми каза: „Знаех си, че ще размислиш, Мини. Знаех си, че накрая ще стане както аз искам.“ И започна да се смее превзето, все едно наистина й беше много забавно. И тогава госпожа Уолтърс каза, че и тя е страшно огладняла и иска парче от пая. А аз й казах: „Не, госпожо. Този е специално за госпожа Хили.“ А госпожа Хили рече: „Нека мама си вземе, щом иска. Обаче малко парченце. Какво си сложила вътре, Мини? Невероятно вкусен е?“ А аз отвърнах: „Така е, заради хубавата ванилия от Мексико.“ И после й казах. Казах й какво още съм сложила в пая специално за нея.

Госпожа Силия още седи неподвижна като камък и ме зяпа, но сега не смея да я погледна в очите.