Кэтрин Стокетт - Слугинята

Взирам се в телефона в кухнята. У дома не е звънял никой от толкова дълго, че телефонът прилича на нещо мъртво, закачено на стената. Навсякъде тегне ужасна тишина — в библиотеката, в аптеката, откъдето взимам лекарствата на майка, на улица „Хай“, откъдето си купувам мастило за пишещата машина, вкъщи. Убийството на президента Кенеди преди две седмици остави света безмълвен. Сякаш никой не иска пръв да наруши тишината. Нищо не изглежда достатъчно важно. В редките случаи, в които телефонът звъни, обикновено се обажда доктор Нийл с още лоши резултати от изследвания, или някоя роднина, която проверява как е майка. И въпреки това, понякога още ми минава през ум, че може да е Стюарт, макар за последно да се обади преди пет месеца. Въпреки че най-накрая се престраших и казах на майка, че сме скъсали. Тя изглеждаше шокирана, както и подозирах, че ще стане, но за щастие само въздъхна.

Поемам си дълбоко дъх, набирам нулата и се затварям в килера. Казвам на местната телефонистка номера, с който искам да се свържа извън града, и чакам.

— Издателство „Харпър & Роу“, с кого да ви свържа?

— С кабинета на Илейн Щайн, моля.

Изчаквам секретарката да вдигне и ми се ще да бях направила това по-рано. Но ми се стори нередно да звъня през седмицата, в която умря Кенеди, а и чух по новините, че повечето учреждения са затворени. След това дойде седмицата около Деня на благодарността и когато позвъних, от телефонната централа ми казаха, че в кабинета й никой не отговаря, и затова сега се обаждам повече от седмица по-късно от планираното.

— Илейн Щайн.

Примигвам, изненадана, че не се обажда секретарката.

— Госпожо Щайн, извинявайте, обажда се Юджиния Филън. От Джаксън, Мисисипи.

— Да… Юджиния — въздъхва тя, явно раздразнена, че е решила да вдигне лично телефона си.

— Обаждам се, за да ви кажа, че ръкописът ще бъде готов веднага след Нова година. Ще ви го изпратя през втората седмица от януари. — Усмихвам се, защото успявам да кажа точно думите, които бях репетирала.

Следва тишина, нарушена само от издишането на цигарен дим. Размърдвам се върху кутията от брашно.

— Аз съм онази, която пише за чернокожите жени. В Мисисипи. — Да, спомням си — казва тя, но не мога да преценя дали наистина ме помни. Но тогава тя казва:

— Вие сте онази, която кандидатства за една от по-висшите длъжности. Как върви работата ви?

— Почти приключих. Остава ни да довършим още две интервюта и се чудех дали да изпратя ръкописа на вас или на секретарката ви.

— О, не, през януари е неприемливо.

— Юджиния? Вкъщи ли си? — чувам да вика майка.

Закривам слушалката с ръка:

— Само минутка, мамо — провиквам се в отговор, защото знам, че ако не го направя, тя ще нахълта в килера.

— Последната среща на редакторите е на двайсет и първи декември — продължава госпожа Щайн. — Ако искате някой да прочете ръкописа ви, трябва да е в ръцете ми дотогава. В противен случай отива на купа. Едва ли искате да попаднете в купа, госпожице Филън.

— Но… вие казахте януари… — Днес е втори декември. Това означава, че ми остават деветнайсет дни да завърша цялата книга.

— На двайсет и първи декември всички излизат във ваканция, а след това, през новата година сме засипани с проекти на собствените ни автори и журналисти. Ако човек е никой, като вас, госпожице Филън, възможността да бъде забелязан е преди двайсет и първи. Единствената му възможност.

Преглъщам.

— Не знам дали…

— Между другото с майка си ли говорехте? Още ли живеете с родителите си?

Опитвам се да измисля лъжа — че майка ми е само на гости, че е болна, че просто минава оттук, защото не искам госпожа Щайн да разбере, че не правя нищо с живота си. Но после въздъхвам:

— Да, още живея у дома.

— А негърката, която ви е отгледала, предполагам, още работи при вас?

— Не, тя вече не е тук.

— Хм. Много лошо. Знаете ли какво е станало с нея? Тъкмо ми хрумна, че ще ви трябва глава и за собствената ви прислужница.

Затварям очи и се опитвам да не се разстройвам.

— Не… знам, честно казано.

— Е, разберете и задължително го включете. Ще добави личен оттенък към историята.

— Да, госпожо — казвам аз, макар да нямам представа как ще успея да свърша навреме и с двете прислужници, а да не говорим да напиша история и за Константин. Само мисълта да пиша за нея ме изпълва с копнеж тя да е тук сега.

— Дочуване, госпожице Филън. Надявам се да спазите крайния срок — казва тя, но преди да затвори, промърморва: — И за Бога, вие сте двайсет и четири годишна образована жена. Намерете си собствен апартамент.