Кэтрин Стокетт - Слугинята

Затварям телефона, смаяна от новината за крайния срок и настояването на госпожа Щайн да включа Константин в книгата. Знам, че трябва незабавно да се захващам за работа, но отивам да видя майка в спалнята. През последните три месеца язвата й се влоши много. Отслабна още повече и не минават и два дни, без да повръща. Дори доктор Нийл се изненада, когато я заведох за прегледа й миналата седмица. Майка ме измерва с поглед от леглото.

— Днес не играете ли бридж?

— Отменихме срещата. Бебето на Елизабет има колики — лъжа аз. Тук се изрекоха толкова лъжи, че вече стаята не ги побира. — Как се чувстваш? — питам аз. Старият бял емайлиран леген е до нея на леглото.

— Прилоша ли ти?

— Добре съм, Юджиния. Не си бърчи така челото. Вредно е за кожата.

Майка още не знае, че ме изключиха от групата по бридж и че Патси Джойнър си има нова партньорка за тенис. Вече не ме канят по коктейли и бебешки тържества, нито на каквито и да било мероприятия, на които ще бъде Хили. Освен в женската организация. На срещите момичетата говорят с мен кратко и с по няколко думи, когато обсъждаме нещо за бюлетина. Опитвам се да убедя себе си, че не ме е грижа. През повечето дни сядам пред пишещата машина и не излизам никъде. Казвам си, че това те сполетява, след като оставиш трийсет и една тоалетни в предния двор на най-популярното момиче. Хората обикновено започват да се държат с теб малко по-различно от преди. Минаха почти четири месеца, откакто се издигна стената между мен и Хили, стена, изградена от толкова дебел лед, че щяха да са нужни сто горещи като в Мисисипи лета, за да я разтопят. Не че не очаквах последиците. Просто не мислех, че ще продължат толкова дълго. Гласът на Хили по телефона звучеше прегракнало, сякаш е крещяла цяла сутрин.

— Ти си болна — изсъска тя. — Не искам да говориш с мен, не искам да ме поглеждаш. Не искам да казваш „здравей“ на децата ми.

— Технически това беше печатна грешка, Хили — беше единственото, което измислих да кажа.

— Ще отида лично в дома на сенатор Уитуърт и ще му кажа, че ти, Скийтър Филън, ще провалиш кампанията му във Вашингтон. Че ще опетниш репутацията му, ако Стюарт поднови отношенията си с теб!

Потръпнах, когато чух името му, макар по онова време вече да бяхме разделени от седмици. Представих си как той извръща поглед, как не го интересува вече какво правя.

— Превърна двора ми в панаир — продължи Хили. — Откога планираш да унижиш така семейството ми?

Хили не разбираше, че изобщо не бях планирала това. Когато започнах да печатам на машината инициативата й за тоалетните, да пиша думи като „болест“, „защитете себе си“ и „готови да помогнем“, имах чувството, че нещо в мен се пропуква, почти като пъпеш, нещо хладно, успокояващо и сладко. Винаги съм си мислила, че лудостта е мрачно, горчиво чувство, но когато привикнеш, всъщност е опияняваща и прекрасна. Бях платила на братята на Паскагула по двайсет и пет долара, за да оставят изхвърлените на боклука тоалетни на поляната в предния двор на Хили, и те се страхуваха, но се съгласиха. Помня колко тъмна беше онази нощ. Помня как си мислех, че имам късмет, защото бяха опразнили някаква стара сграда и на бунището имаше толкова богат избор от тоалетни. Два пъти сънувах, че пак съм там и пак правя същото. Не съжалявам, но вече не ми се струва, че имам късмет.

— И ти се наричаш християнка! — Бяха последните думи на Хили, а аз си помислих: „Боже. Кога пък съм се наричала така?“

Този ноември Стули Уитуърт спечели изборите за сената във Вашингтон. Но Уилям Холбрук загуби местните избори за мястото му в щатския сенат. Убедена съм, че Хили ме обвинява и за това. Да не говорим, че всичките усилия, които беше вложила да ме сватоса със Стюарт, отидоха на вятъра.

Няколко часа след разговора с госпожа Щайн по телефона влизам на пръсти в спалнята, за да нагледам майка за последно. Татко вече е заспал до нея. На нощното шкафче на майка има чаша мляко. Тя седи облегната на възглавниците, но очите й са затворени. Когато надниквам, ги отваря.

— Искаш ли нещо, мамо? — Почивам си само защото доктор Нийл ми нареди. Къде отиваш, Юджиния? Почти седем часът е.

— Връщам се след малко. Просто ще се повозя с колата. — Целувам я с надеждата да не задава повече въпроси. Когато затварям вратата, тя вече е заспала.

Карам през града. Страх ме е как ще кажа на Ейбълийн за новия краен срок. Старият пикап дрънчи и се тресе из дупките. Вече съвсем се е раздрънкал след последния тежък сезон на памуковите полета. Главата ми буквално се удря в тавана, защото някой е затегнал твърде силно пружините на седалката. Трябва да карам с отворен прозорец и провесена отвън ръка, за да не дрънчи вратата. На предното стъкло има нова пукнатина с формата на залязващо слънце. Спирам на светофара на улица „Стейт“ срещу фабриката за хартия. Когато поглеждам настрани, виждам Елизабет, Мей Мобли и Райли, наблъскани на предната седалка на белия си шевролет, предполагам, на връщане от вечеря навън. Замръзвам, не се осмелявам пак да погледна, страх ме е, че ще ме видят и ще ме питат къде отивам с пикапа. Оставям ги да ме задминат, гледам габаритите на колата им и се боря с паренето, което се надига в гърлото ми. Отдавна не съм говорила с Елизабет. След инцидента с тоалетните, с Елизабет се опитвахме да запазим приятелските си отношения. От време на време си говорехме по телефона. Но тя започна само да ме поздравява и да казва по няколко безлични думи на срещите на организацията, защото Хили щеше да я види. Отбих се в дома й за последен път преди месец.