Кэтрин Стокетт - Слугинята

— За новото начало! — казва Стюарт и вдига чашата си с бърбън.

Кимвам и някак си ми се иска да му кажа, че всяко начало е ново. Но вместо това се усмихвам и му казвам наздраве с втората си чаша вино. Алкохолът никога не ми е харесвал. До днес. След вечеря излизаме във фоайето и виждаме сенатор и госпожа Уитуърт на една маса в бара. Около тях са се скупчили хора — пият и разговарят. Стюарт ми беше казал малко по-рано, че са в града за събота и неделя, първото им прибиране, откакто се преместиха във Вашингтон.

— Стюарт, родителите ти са тук. Да отидем ли да ги поздравим?

Но Стюарт ме побутва към вратата и буквално ме изтиква навън.

— Не искам майка да те вижда с тази къса рокля — казва той. — Повярвай ми, стои ти страхотно, но… — Той поглежда надолу към подгъва. — Може би не беше най-добрият избор за тази вечер.

По пътя към къщи си спомням как Елизабет попипваше ролките си, уплашена, че групата по бридж ще ме види. Защо винаги някой като че ли се срамува от мен? Стигаме в Лонглийф в единайсет часа. Приглаждам роклята си и си мисля, че Стюарт е прав. Прекалено къса е. Лампите в спалнята на родителите ми са угасени и двамата сядаме на дивана. Потърквам очи и се прозявам. Когато ги отварям, той държи в ръката си пръстен.

— Боже Господи!

— Щях да го направя в ресторанта, но… — усмихва се Стюарт. — Тук е по-добре.

Докосвам пръстена. Студен и прекрасен е. От двете страни на диаманта има инкрустирани по три рубина. Вдигам очи към него и изведнъж ми става много горещо. Свалям преметнатия през раменете си пуловер. Усмихвам се и в същото време ми идва да се разплача.

— Трябва да ти кажа нещо, Стюарт — изтърсвам аз. — Обещаваш ли да не казваш на никого?

Той ме поглежда и се разсмива.

— Чакай малко, „да“ ли каза?

— Да, но… — първо трябва да проверя нещо. — Може ли просто първо да ми дадеш дума?

Той въздъхва и изглежда разочарован, че развалям мига.

— Разбира се, имаш думата ми.

Слисана съм от предложението му, но полагам всички усилия да му обясня. Без да откъсвам поглед от очите му, излагам фактите и подробностите, които мога да споделя за книгата и онова, с което се занимавам през последната година. Не споменавам ничие име и се чудя как ли ще реагира той, защото усещам, че последиците няма да са много приятни. Макар той да ми предлага да стане мой съпруг, не го познавам достатъчно, за да му се доверя напълно.

— За това ли пишеше през последните дванайсет месеца? А не… за Иисус Христос?

— Не, Стюарт. Не пишех за… Иисус.

Когато му разказвам как Хили намери законите на Джим Кроу в чантата ми, Стюарт ме зяпва и виждам, че съм потвърдила нещо, което Хили вече му е казала за мен — нещо, на което е бил достатъчно наивен да не повярва.

— Онова, което говорят хората… Казах им, че напълно грешат. Но са били… прави.

Докато му разказвам как чернокожите прислужници бяха минали покрай мен след груповата молитва, изпитвам гордост. Той свежда очи към празната си чаша от бърбън. После му казвам, че ръкописът вече е изпратен в Ню Йорк. Че ако решат да го публикуват, ще излезе вероятно след осем месеца или малко по-рано. Горе-долу по времето, когато един годеж би завършил със сватба, мисля си аз.

— От анонимен автор е — продължавам аз, — но с Хили наоколо въпреки това има голяма вероятност да се разбере, че съм аз.

Но той не кимва, нито прибира косата ми зад ухото, а пръстенът на баба му стои на кадифения диван на майка като някаква нелепа метафора. И двамата мълчим. Той дори не ме поглежда в очите. Взира се на пет сантиметра отдясно на лицето ми. След минута казва:

— Просто… не разбирам защо би направила подобно нещо. Защо изобщо… се интересуваш от това, Скийтър?

Настръхвам, поглеждам към острия и лъскав пръстен.

— Не исках… да прозвучи така — започва пак той. — Исках да кажа, че тук всичко си е наред. Защо искаш да създадеш проблеми?

По гласа му разбирам, че наистина иска да му отговоря. Но как да му обясня? Стюарт е добър човек. Макар да знам, че постъпих правилно, разбирам объркването и съмнението му.

— Не искам да създавам проблеми, Стюарт. Проблемите вече съществуват.

Но явно не това е отговорът, който той иска да чуе.

— Изобщо не те познавам.

Свеждам очи, като си спомня как само преди няколко минути си помислих същото за него.

— Предполагам, че имаме цял живот да се опознаем — казвам аз и се опитвам да се усмихна.

— Мисля, че… не мога да се оженя за някого, когото не познавам.

Поемам си дъх. Отварям уста, но известно време не мога да кажа нищо.