Кэтрин Стокетт - Слугинята

Жегата се е просмукала навсякъде. От седмица е трийсет и осем градуса и деветдесет и девет процента влажност на въздуха. Ако стане още малко по-влажно, направо ще почнем да плуваме. Чаршафите ми на простора не искат да изсъхнат, входната ми врата така се е подула от влагата, че не се затваря. Да не говорим, че не успявам да разбия белтъците на сняг. Дори перуката ми за църква започна да се къдри. Тази сутрин не успявам да си обуя чорапите. Краката ми са прекалено подути. Е, може би ще трябва да си ги обуя, когато отида у госпожа Лийфолт, където има климатик. Жегите трябва да са рекордни, защото прислужвам на бели хора от четирийсет и една години, а сега за пръв път ми се случва да отида на работа, без да съм си обула чорапи. Но в къщата на госпожа Лийфолт е по-топло, отколкото у дома.

— Ейбълийн, сложи чая да се вари и… избърши веднага чиниите за салата…

Днес дори не е влизала в кухнята. В дневната е и си е придърпала стола до вентилатора на стената, а немощната струя на климатика развява комбинезона й. Само това носи в момента — комбинезон и обеци. Прислужвала съм на бели жени, които излизат от спалнята дибидюс голи, но госпожа Лийфолт не прави така. От време на време моторът на климатика прави „фиууу“, все едно се предава. Госпожа Лийфолт вече два пъти звъня на майстора и той рече, че ще дойде, но още го няма. Твърде горещо е.

— И не забравяй, че… сребърният… кажи го де… прибор за сервиране на корнишони е в…

Но тя млъква, преди да довърши изречението, като че ли й е прекалено горещо дори да ми даде нареждания. А по това се познава, че жегата наистина е адска. Като че ли всички в града са се изпокрили от горещината. Ако излезете на улицата, там всичко е неподвижно, странно, точно както преди да удари торнадо. Или пък просто аз съм нервна заради книгата. Излиза в петък.

— Дали не трябва да отмените играта на бридж? — питам я от кухнята. Преместиха сбирките на групата по бридж в понеделник и дамите ще пристигнат след двайсет минути.

— Не, всичко вече е… приготвено — отвръща тя, но знам, че не мисли като хората.

— Пак ще се опитам да разбия сметаната. После трябва да отида до гаража. Да си обуя чорапите.

— О, не се притеснявай за това, Ейбълийн, твърде горещо е за чорапи. — Госпожа Лийфолт най-накрая се отлепва от вентилатора и се дотътря в кухнята с ветрило от китайския ресторант в ръка. — Боже, в кухнята трябва да е с десет градуса по-горещо, отколкото в трапезарията!

— Ще изключа фурната след минутка. Децата излязоха да играят отзад.

Госпожа Лийфолт поглежда през прозореца как децата си играят при пръскачката. Мей Мобли е само по гащички, Рос — аз му викам малкото човече — е по пелена. Още няма и годинка, а вече ходи като голямо момче. Дори не пълзя, направо проходи.

— Не разбирам как издържат навън — казва госпожа Лийфолт.

Мей Мобли обича да играе с братчето си и да се грижи за него, като че ли му е майка. Но вече не си стои вкъщи с нас по цял ден. Малкото ми момиченце ходи в забавачката на баптисткото училище „Броудмор“ всяка сутрин. Днес обаче е Денят на труда, почивен ден за останалите хора по света, и тя не е на училище. И аз съм доволна. Не знам колко време ми остава с нея.

— Виж ги само — казва госпожа Лийфолт и аз отивам до нея на прозореца. Пръскачката хвърля капчици чак до върховете на дърветата и прави дъги. Мей Мобли е хванала малкото човече за ръце и двамата стоят под пръските със затворени очи, все едно ги кръщават. — Невероятни са — въздъхва тя, като че ли чак сега го забелязва.

— Така си е — отвръщам аз и ми се струва, че с госпожа Лийфолт изпитваме някакъв миг на близост, докато гледаме децата, които и двете обичаме. Чудя се дали нещата не са се променили малко. Все пак е 1964 г. В закусвалня „Улуъртс“ в центъра пускат негрите да седят на масите. Свива ми се сърцето, докато се чудя дали не съм отишла твърде далеч. Защото, след като книгата излезе, а хората разберат кои сме, вероятно никога повече няма да видя тези деца. Ами ако нямам възможност дори да се сбогувам с Мей Мобли и да й кажа за последно, че е добре момиче? А малкото човече? Кой ще му разкаже историята за зеления Марс Лутър Кинг? Премислила съм това повече от двайсет пъти. Но днес вече започва да ми се струва реално. Докосвам черчевето на прозореца, все едно докосвам тях. Ако тя разбере… ох, колко ще ми липсват тези деца.

Поглеждам към госпожа Лийфолт и виждам, че е вперила очи в босите ми крака. Сигурно й е любопитно. Обзалагам се, че досега не е виждала боси черни крака. Но в следващия миг виждам, че се мръщи. Гледа Мей Мобли с предишния ненавистен намръщен поглед. Малката цялата се е оплескала с кал и трева. Сега украсява и брат си, все едно е прасенце в кочина и аз пак виждам старото отвращение, което госпожа Лийфолт изпитва към собствената си дъщеря. Не към малкото човече, а само към Мей Мобли. Пази си го специално за нея.