Кэтрин Стокетт - Слугинята

В четири часа същия следобед вървя колкото мога по-бързо от автобусната спирка към Църквата на агнеца. Изчаквам вътре, загледана през прозореца. След около десет минути барабанене по черчевето на прозореца с притаен дъх, виждам колата да паркира. Бялата дама излиза и аз присвивам очи. Тази жена прилича на онези хипита, дето ги дават по телевизията у госпожа Лийфолт. Носи къса бяла рокля и сандали. Косата й е дълга и не е фризирана. От тежестта къдриците са се изпънали. Засмивам се в шепа и ми се ще да можех да изтичам навън и да я прегърна. Не съм виждала лично госпожица Скийтър от шест месеца, откакто приключихме с поправките на госпожа Щайн и изпратихме окончателния ръкопис.

Госпожица Скийтър вади голяма кафява кутия от задната седалка и я занася до входа на църквата, все едно оставя стари дрехи. Спира за миг и поглежда към вратата, но после се качва в колата и потегля. Съжалявам, че трябваше да я донесе така, но не искахме да се издъним още преди да се е започнало. След като тя си тръгва, аз изтичвам навън, прибирам кутията, изваждам един екземпляр и просто се взирам в него. Дори не се опитвам да сдържа сълзите си. Това е най-хубавата книга, която съм виждала. Корицата е светлосиня като небето. А от край до край е разперила криле една голяма бяла птица — гълъб на мира.

Заглавието „Слугинята“ е изписано напряко с черни букви, модерно удебелени. Единственото, което ме притеснява, е името на автора. Пише „Анонимен“. Ще ми се госпожица Скийтър да можеше да си напише името, но щеше да е прекалено опасно. Утре ще занеса първите бройки на всички жени, чиито истории включихме в книгата. Госпожица Скийтър ще занесе една на Юл Мей в щатския затвор. В известен смисъл тя стана причината останалите прислужници да се съгласят да ни помогнат. Но чух, че Юл Мей вероятно няма да получи кутията. Затворничките там получават по един от десет изпратени им колета, защото белите надзиратели ги прибират за себе си. Госпожица Скийтър каза, че ще й занесе още десет книги, за да е сигурна, че ще стигне до нея. Занасям кашона вкъщи, вадя една книга и я слагам в кутията под леглото си. След това тичам у Мини. Тя е бременна в шестия месец, но още не й личи. Когато стигам у тях, тя седи на кухненската маса и пие мляко. Лирой спи в спалнята, а Бени, Шугър и Киндра белят фъстъци в задния двор. В кухнята е тихо. Усмихвам се и подавам книгата на Мини. Тя я поглежда.

— Е, гълъбът не е лош.

— Госпожица Скийтър каза, че гълъбът на мира е символ на по-добрите времена, които ще настъпят. Разправя, че в Калифорния хората го носят по дрехите си.

— Не ме интересуват онези в Калифорния — отвръща Мини, без да откъсва поглед от корицата.

— Интересува ме само какво ще кажат хората в Джаксън, Мисисипи. — Книгата ще излезе по книжарниците и библиотеките утре. Две хиляди и петстотин бройки в Мисисипи, а останалите из целите Съединени щати — това е много повече, отколкото госпожа Щайн ни беше казала първо, но след като започнаха шествията за свобода и онези борци за граждански права изчезнаха в една камионетка тук, в Мисисипи, тя рекла, че сега хората обръщат повече внимание на щата ни.

— Колко бройки ще отидат в библиотеката за бели в Джаксън? — пита Мини. — Сигурно нула.

Поклащам глава с усмивка.

— Три. Госпожица Скийтър ми каза тази сутрин по телефона.

Дори Мини изглежда смаяна. Само преди два месеца в библиотеката за бели започнаха да пускат чернокожи. Аз самата ходих вече два пъти. Мини отваря книгата и започва да чете. Децата влизат в кухнята и тя им обяснява какво и как да направят, без дори да вдига поглед. Очите й не спират да шарят по страницата. Аз вече съм чела книгата много пъти, докато работех по нея. Но Мини заяви, че няма да я прочете, докато не излезе с твърдата корица. Рече, че не искала да си разваля удоволствието.

Оставам малко при Мини. Тя се хили от време на време. На няколко пъти се разсмива. Доста пъти ръмжи. Не я питам за какво точно. Оставям я да чете и си тръгвам към къщи. След като записвам всичките си молитви, си лягам с книгата на възглавницата до мен.

На следващия ден на работа единственото, за което мисля, е как по магазините редят по рафтовете моята книга. Бърша с парцал, гладя, сменям пелени, но в къщата на госпожа Лийфолт не чувам и дума за нея. Все едно не съм писала никаква книга. Не знам какво очаквах — някакво раздвижване, — но си е просто един обикновен горещ петък, в който мухите бръмчат по мрежата против насекоми. Същата вечер шест от прислужниците в книгата ми се обаждат у дома и ме питат дали някой е казал нещо. Мълчим на телефона, като че ли, ако дишаме достатъчно дълго в слушалката, отговорът ще се промени. Последна се обажда госпожица Скийтър.