Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Днес следобед ходих в книжарница „Бук уърм“. Повъртях се малко, но никой даже не я взе да я разгледа.

— Юла каза, че е ходила в книжарницата за чернокожи. И там било същото.

— Добре — въздъхва тя. Но и в събота, и в неделя, и през цялата следваща седмица не чуваме нищо. На нощното шкафче на госпожа Лийфолт си стоят все същите книги: „Етикет на Франсис Бентън“, „Пейтън Плейс“ и онази стара прашна Библия, която държи до леглото си, за да се прави на набожна. Ама, Божке, не мога да отлепя очи от тази купчинка.

В сряда все още не се чува нищичко. Нито един човек не си е купил книгата в книжарницата на белите. В магазина на улица „Фариш“ казват, че са продали десетина, което е добре. Може обаче да са били другите прислужници, които да са ги купили за приятелите си. В четвъртък, на седмия ден, телефонът ми звъни, преди да изляза за работа.

— Имам новини — прошепва госпожица Скийтър. Предполагам, че пак се е затворила в килера.

— Какво се е случило?

— Госпожа Щайн се обади и каза, че ще ни представят в шоуто на Денис Джеймс.

— В „Хората говорят“? Телевизионното предаване?

— Книгата ни е влязла в рубриката за нови книги. Каза, че ще го излъчат по Канал 3 следващия четвъртък в един часа.

Божке, ще ни дават по телевизията! В местното предаване от Джаксън, което е цветно и го излъчват веднага след новините в дванайсет.

— Как мислите, нещо добро или нещо лошо ще кажат?

— Не знам. Не знам дори дали Денис чете книгите, или просто казва, каквото са му подготвили. Развълнувана съм, но в същото време ме е и страх. След това нещо вече трябва да се случи.

— Госпожа Щайн каза, че сигурно някой от рекламния отдел на „Харпър & Роу“ ни е съжалил и се е обадил тук-там. Каза, че нашата книга е първата, минала през ръцете й, без никакъв бюджет за реклама. Разсмиваме се, но и двете звучим нервно.

— Надявам се да успееш да го гледаш у Елизабет. Ако не можеш, ще ти се обадя и ще ти разкажа всичко подробно.

В петък вечерта, седмица след като излезе книгата, се приготвям за църква. Тази сутрин ми се обади пастор Томас и ме помоли да дойда на някаква специална среща, която организират, но когато го попитах за какво е, той нещо се разбърза и каза, че трябва да затваря. Мини рече, че и на нея са й се обадили. Затова си гладя една хубава ленена рокля от госпожа Грийнлий и тръгвам към къщата на Мини. Ще отидем заедно до църквата.

Както винаги, домът на Мини е като подпален курник. Мини крещи, наоколо хвърчат разни неща, децата кряскат до едно. Забелязвам, че коремът й вече се очертава под роклята, и съм доволна, че най-накрая започна да й личи. Лирой не я удря, когато е бременна. И Мини го знае, затова подозирам, че ще имат още много бебета.

— Киндра! Вдигни си задника от пода! — провиква се Мини. — Гледай бобът да е топъл, когато татко ти се събуди!

Киндра — вече седемгодишна — отговаря нахакано, докато върви към печката с щръкнало дупе и навирен нос. Тенджерите се раздрънчават.

— Защо трябва аз да готвя вечерята? Ред е на Шугър!

— Защото Шугър е у госпожа Силия, а ти искаш да доживееш трети клас.

Бени идва и ме прегръща през кръста. Хили се и ми показва падналия си зъб, а после тича нанякъде.

— Киндра, намали котлона, преди да си подпалила къщата!

— По-добре да тръгваме, Мини — казвам аз, защото тази врява може да продължи цяла вечер. — Ще закъснеем.

Мини поглежда часовника си. Поклаща глава.

— Защо Шугър още не се е прибрала? Госпожа Силия никога не ме е задържала толкова до късно.

Миналата седмица Мини започна да води дъщеря си със себе си на работа. Обучава я, за да може Шугър да я замести, когато Мини роди. Тази вечер госпожа Силия помолила Шугър да остане до по-късно и казала, че ще я докара у дома.

— Киндра, като се прибера, в мивката да няма и зрънце боб! Да почистиш хубаво! — Мини я прегръща.

— Бени, отиди и кажи на баща си да си надигне глупавия задник от леглото.

— Ооо, мамо, защо аз…

— Хайде, бъди смело момче! Просто не стой много близо до него, когато стане.

Излизаме и вече вървим по улицата, когато чуваме как Лирой се кара на Бени, че го е събудил. Аз забързвам крачка, та да не вземе Мини да се върне и да сложи Лирой на мястото му.

— Радвам се, че тази вечер отиваме на църква — въздъхва Мини. Завиваме по улица „Фариш“ и изкачваме стъпалата. — Така един час няма да мисля за всичко това.

Щом влизаме в преддверието на църквата, един от Кафявите братя се промъква зад нас и заключва вратата. Каня се да попитам защо. Щях да се уплаша, ако имах време, но тогава около трийсет души в залата започват да ръкопляскат. Ние с Мини започваме да пляскаме с тях. Някой сигурно е влязъл в колеж или нещо подобно.