Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Шегувате се — казва Мини.

— Говорих с нея днес следобед.

Ейбълийн надава вик, какъвто никога преди не съм чувала от устата й.

— Божке, не мога да повярвам! — провиква се тя, а после следват прегръдките.

Прегръщаме се аз и Ейбълийн, после Мини и Ейбълийн. Мен Мини само ме поглежда.

— Сядайте! — казва Ейбълийн. — Кажете какво ви рече? Какво ще правим сега? Божке, даже кафе не съм направила!

Сядаме и те двете се взират напрегнато в мен. Очите на Ейбълийн са разширени. Четири часа стоях вкъщи и обмислях новината. Госпожа Щайн ми заяви ясно, че сделката е малка. Да не очаквам почти нищо. Чувствам се задължена да съобщя това на Ейбълийн, за да не се разочарова после. Дори аз самата още не знам как да реагирам на новината.

— Тя каза да не се вълнуваме прекалено. Каза, че книгата ще излезе в изключително малък тираж.

Очаквам Ейбълийн да се намръщи, но тя се кикоти. Опитва се да прикрие уста с ръка.

— Вероятно ще излезе само в няколко хиляди броя.

Ейбълийн притиска по-силно ръка върху устните си.

— Госпожа Щайн каза, че това е… жалък тираж.

Лицето на Ейбълийн става по-тъмно. Тя продължава да се кикоти в шепа. Явно не разбира какво й говоря.

— И каза, че авансът е един от най-малките, които някога е виждала… — Опитвам се да остана сериозна, но не мога, защото виждам, че Ейбълийн ще избухне в смях. Очите й се насълзяват.

— Колко… малък? — пита тя, още прикрила уста с ръка.

— Осемстотин долара — отвръщам аз. — Разделени на тринайсет.

Ейбълийн избухва в силен смях. Не се сдържам и се разсмивам с нея. Но няма никаква логика. Няколко хиляди екземпляра и по 61,50 долара на човек? По лицето на Ейбълийн вече се стичат сълзи и накрая тя просто отпуска ръка на масата.

— Не знам защо се смея. Просто изведнъж ми се стори толкова смешно.

Мини обръща очи с досада.

— Знаех си, че и двете сте луди.

Опитвам с всички сили да им разкажа подробностите. И аз не се държах много по-адекватно по телефона с госпожа Щайн. Тя звучеше толкова сериозно, почти незаинтересовано. А какво направих аз? Запазих ли сериозен тон и зададох ли уместни въпроси? Благодарих ли й, че се е заела с подобна рискована тема? Не. Вместо да се смея, аз започнах да говоря несвързано и се разплаках като дете, на което му бият ваксина срещу детски паралич.

— Успокойте се, госпожице Филън — каза тя, — книгата няма да се превърне в бестселър. — Но аз просто продължавах да плача, докато тя ми съобщаваше подробностите. — Предлагаме ви само четиристотин долара аванс и още четиристотин, когато книгата стане готова… слушате ли ме?

— Д-да, госпожо. — А и ръкописът се нуждае от редактиране. Главата на Сара е в най-добър вид — беше казала тя и аз предадох думите й на Ейбълийн, която се кикотеше и пуфтеше.

Ейбълийн подсмърча, избърсва очи и се усмихва. Най-накрая се успокояваме и отпиваме от кафето, което се наложи Мини да стане и да ни приготви.

— Много й е харесала и главата на Гертруд — казвам на Мини. Взимам листа и прочитам цитата, който си бях записала, за да не забравя: — „Гертруд е кошмарът на всяка бяла южнячка. Великолепна е.“

За миг Мини дори ме поглежда в очите. По лицето й плъзва детинска усмивка.

— Рекла е това? За мен?

Ейбълийн се засмива.

— Все едно те е познала от осемстотин километра.

— Каза, че книгата ще излезе най-рано след шест месеца. Някъде през август.

Нищо от онова, което казах, не помрачава усмивката на Ейбълийн. И трябва да призная, че съм благодарна. Знаех, че ще се развълнува, но се страхувах, че може и малко да се разочарова. Като я видях, осъзнах, че и аз изобщо не съм разочарована. Просто съм щастлива. Разговаряме, пием кафе и чай още няколко минути, докато не поглеждам часовника си.

— Казах на татко, че ще се прибера след час. — Баща ми е у дома с майка. Поех риска и оставих телефонния номер на Ейбълийн за всеки случай, и му казах, че отивам на гости на приятелката си Сара. Те и двете ме изпращат до вратата, което е ново за Мини. Казвам на Ейбълийн, че ще й се обадя веднага щом получа по пощата бележките на госпожа Щайн.

— Значи след шест месеца най-накрая ще разберем какво ще стане — казва Мини, — било то добро, лошо или пък нищо.

— Може и да не се случи нищо — отвръщам аз и се чудя дали изобщо някой ще си купи книгата.

— Е, аз разчитам, че ще се случи нещо хубаво — казва Ейбълийн.

Мини скръства ръце на гърдите си.

— Аз тогава е най-добре да заложа на лошото. Все някой трябва да го направи.

Мини не изглежда притеснена дали книгата ще се продава. Изглежда разтревожена какво ще се случи, когато жените от Джаксън прочетат какво сме написали за тях.