Кэтрин Стокетт - Слугинята

Тя пак започва да кашля страшно и аз й давам аспирин и сироп за кашлица. Само от това, че е с мен, тя малко се успокоява, но по лицето й още се стичат сълзи. Слагам я да седне на шкафа и счуквам на прах едно розово хапче, смесвам го с малко ябълково сладко и й го давам в лъжица. Тя преглъща и виждам, че я боли. Погалвам я по косата. Онзи кичур, дето го отряза с ножицата за картон, е пораснал малко и стърчи право нагоре. Напоследък госпожа Лийфолт почти не я поглежда.

— Моля те, не си тръгвай, Ейби — разплаква се пак малката.

— Налага се, миличка.

— И в този миг се разплаквам и аз. Не искам да плача, защото така само ще я разстроя още повече, но не мога да се спра.

— Защо? Защо не искаш вече да ме виждаш? За друго момиченце ли ще се грижиш? — Челото й е сбърчено, както когато майка й й се кара.

Божке, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.

— Не, миличка, не си тръгвам заради това. Не искам да те оставям, но… — Как да й обясня? Не мога да й кажа, че съм уволнена, не искам да обвинява майка си и да им влошавам още повече отношенията. — Време ми е да се пенсионирам. Ти си ми последното момиченце — казвам й аз, защото е истина, само дето не е по мое желание. Оставям я да си поплаче малко на гърдите ми, а после хващам лицето й с две ръце. Поемам си дълбоко въздух и й казвам и тя да направи така. — Миличка, трябва да запомниш всичко, което ти разказвах. Помниш какво ти казах, нали? Тя още плаче, но поне вече не хълца. — Да си бърша хубаво дупето, след като ходя по нужда? — Не, миличка, другото нещо. За това, каква си.

Поглеждам дълбоко в тъмнокафявите й очи и тя поглежда мен. Божке, очите й изглеждат толкова стари, все едно е живяла хиляда години. И кълна се, в тях виждам жената, в която ще се превърне. Надниквам в бъдещето. Ще бъде висока. Ще ходи гордо изправена. Ще има по-хубава прическа. И ще помни думите, които й повтарях. Когато порасне, ще ги помни. И тогава тя казва това, което исках да чуя:

— Ти си добра — казва малката. — Ти си умна. Ти си важна.

— Ох, Божке! — Притискам малкото й телце до себе си. Имам чувството, че тя току-що ми направи подарък. — Благодаря ти, миличка.

— Няма защо — отвръща тя, както съм я учила. Но после обляга глава на рамото ми и двете си поплакваме малко, докато госпожа Лийфолт не влиза в кухнята.

— Ейбълийн — казва госпожа Лийфолт тихичко.

— Госпожо Лийфолт, сигурна ли сте… че искате…

— Госпожа Хили влиза след нея и ме поглежда кръвнишки. Госпожа Лийфолт кимва гузно.

— Съжалявам, Ейбълийн. Хили, ако искаш… да бъдат повдигнати обвинения, ти го направи.

Госпожа Хили изсумтява, поглежда ме и заявява:

— Не си заслужава да си губя времето.

Госпожа Лийфолт въздъхва като че ли облекчено.

За миг очите ни се срещат и виждам, че госпожа Хили е права. Госпожа Лийфолт няма представа, че Втора глава е за нея. Даже и да се е досетила, никога не би признала, че това е тя.

Отблъсквам Мей Мобли много нежно и тя ме поглежда, а после поглежда майка си със сънен, трескав поглед. Изглежда така, сякаш се ужасява от следващите петнайсет години от живота си, но въздъхва, все едно е твърде уморена, за да мисли сега за това. Оставям я на земята, целувам я по челото, но тя пак протяга ръчички към мен. Налага се да се отдръпна назад. Отивам в пералното помещение и си взимам палтото и дамската чанта.

Излизам през задната врата и чувам страшния плач на Мей Мобли. Тръгвам по алеята и аз също се разплаквам, като се сетя колко ще ми липсва Мей Мобли, и се моля майка й да успее да й даде малко повече обич. Но в същото време се чувствам и свободна, като Мини. По-свободна от госпожа Лийфолт, която е толкова ограничена, че дори не разпознава себе си в книгата. И по-свободна от госпожа Хили. Тази жена ще прекара остатъка от живота си в опити да убеди хората, че не е изяла пая. Замислям се за Юл Мей в затвора. Защото госпожа Хили също е в затвор, само че с доживотна присъда. Вървя по горещия тротоар в осем и половина сутринта и се чудя какво ще правя през останалата част от деня. През остатъка от живота си. Треперя и плача, и една бяла дама се мръщи, когато се разминаваме. От вестника ще ми плащат по десет долара на седмица, разполагам с парите от книгата и ще получа още малко от нея. Но това няма да ми стигне до края на живота. Повече няма да мога да си намеря работа като прислужница, не и след като госпожа Лийфолт и госпожа Хили ме нарекоха крадла. Мей Мобли беше последното ми бяло дете. А тъкмо си купих нова униформа. Слънцето свети ярко, но не присвивам очи. Заставам на автобусната спирка, както правя от близо четирийсет години. След трийсет минути целият ми живот… ще свърши. Може би трябва да продължа да пиша, не само във вестника, но и други неща — за хората, които познавам, и за нещата, които съм виждала и преживяла. Може би не съм твърде стара за ново начало, мисля си аз и се смея през сълзи.