Кэтрин Стокетт - Слугинята

Нима едва снощи не си мислех, че вече няма да ми се случи нищо ново?!

Благодаря на Ейми Айнхорн, моята редакторка, без която производителите на залепящи се бележки щяха да фалират. Ейми, ти си толкова мъдра. Имах невероятния късмет да работя с теб.

Благодаря на: моя агент Сюзън Реймър, заради риска, който пое и търпението, което прояви към мен; на Александра Шели за усърдната редакторска намеса и добрите й съвети; на прекрасните писатели от групата на улица „Джейн“; на Рут Стокет, Тейт Тейлър, Брансън Грийн, Лора Фут, Октавия Спенсър, Никол Лав и Джъстин Стори, че прочетоха ръкописа и се посмяха дори на онези части, които не бяха смешни.

Благодаря на дядо, Сам, Барбара и Робърт Стокет, че ми помогнаха да си спомня старите времена в Джаксън.

Благодаря искрено и на Кийт Роджърс и скъпата ми Лайла за всичко.

Благодаря на всички от „Пътнам“ за ентусиазма и усърдната им работа.

Позволих си някои исторически неточности, като използвах песента „Времената се променят“, макар тя да излиза чак през 1964 г., и галетата марка „Шейк ’н Бейк“, която е пусната на пазара чак през 1965 г. Законите на Джим Кроу, които присъстват в книгата, са съкратена извадка от действителни закони, които са били в сила по различно време в Южните щати.

Изказвам благодарност на Дориан Хейстингс и Елизабет Уагнър, невероятно старателните коректори, които ми посочиха тези несъответствия и ми помогнаха да поправя много други.

Благодаря на Сюзън Тъкър, автор на книгата „Спомени на жените от Юга“, чиито прекрасни разкази за бита и белите работодатели ме върнаха в отдавна отминали времена.

И накрая искам да благодаря с малко закъснение на Демитри Маклорн, която е изнесла всички ни от болницата, увити в бебешки одеяла, и посвети целия си живот да ни храни, гледа, обича и слава Богу, да ни прощава.

Прислужницата ни Демитри казваше, че да береш памук в разгара на лятото в Мисисипи, е най-ужасното занимание, ако не се брои брането на бамя — друго бодливо, нискорастящо растение. Демитри ни разказваше всякакви истории за времената, когато е брала памук като момиче. Смееше се и ни размахваше предупредително пръст, като че ли ужасите, свързани с тази дейност, може да застигнат богатите бели деца също като цигарите или алкохола.

— Дни наред берях ли, берях. А когато погледнах кожата си, тя беше цялата в мехури. Показах ги на мама. Дотогава никой не беше виждал чернокож със слънчево изгаряне. Това се случваше само на белите! Бях твърде малка, за да разбера, че нещата, които ни разказва, никак не са смешни.

Демитри се родила в Лампкин, Мисисипи, през 1927 г. Дошла на бял свят през ужасна година, точно преди началото на Голямата депресия. Тъкмо навреме, за да разбере какво е да си бедна чернокожа жена в изполичарска ферма. Демитри започнала работа като готвачка и чистачка при семейството ми, когато била на двайсет и осем години. Тогава баща ми бил на четиринайсет, а чичо ми на седем. Демитри беше набита, с тъмна кожа, и по онова време била вече омъжена за един зъл пияница на име Клайд. Тя не ми отговаряше, когато я питах за него. Но като изключим Клайд, ни разказваше разни истории по цял ден.

Господи, колко обичах да си говоря с Демитри! След училище сядах с нея в кухнята на баба, слушах историите й и я гледах как приготвя торти и пържи пиле. Тя беше невероятна готвачка. Хората разказваха надълго и нашироко какво са яли, когато са били на гости у баба ми. Когато човек вкусеше от карамелената торта на Демитри, имаше чувството, че някой нежно го прегръща.

Но на мен и по-големите ми брат и сестра не ни беше позволено да безпокоим Демитри по време на обедната й почивка. Баба ни казваше: „Оставете я малко на мира, оставете я да се нахрани, сега си почива“, а аз заставах на прага на кухнята, нетърпелива пак да отида при нея.

Баба искаше Демитри да си почине, за да може да довърши работата си, да не говорим, че белите не сядаха на маса, на която се храни чернокож. Правилата за отношенията между бели и черни бяха нормална част от живота. Спомням си, че като малка, когато видех чернокожите в техния квартал, дори когато бяха хубаво облечени или заможни, изпитвах съжаление към тях. Сега го признавам с голям срам.

Обаче не изпитвах съжаление към Демитри. В продължение на няколко години си мислех какъв късмет има тя, че е при нас. Сигурна работа в хубава къща, да чисти на добри бели християни. А и тъй като Демитри нямаше собствени деца, имахме чувството, че запълваме някаква празнина в живота й. Ако някой я питаше колко деца има, тя вдигаше три пръста. Имаше предвид сестра ми Сюзън, брат ми Роб и мен. Брат ми и сестра ми не са съгласни с мен, но аз бях по-близка с Демитри от тях. Никой не ми се караше, когато тя беше наблизо. „Ти си красива. Ти си красиво момиче“ — казваше ми тя, макара да не бях никак красива. Носех очила и имах права като клечки кафява коса. Изпитвах упорито отвращение към банята.