Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Там, където свършваше авеню „Пол Думер“, започваше авеню „Емил Ожие“. Тя живееше малко по-нататък, в градините на Ранлаг. Някакъв мъж се упражняваше, ритмично се набираше на клон и се спускаше. Елегантен мъж с бял шлифер. Представляваше комична гледка, толкова шик, как се спуска и вдига на клона със силата на ръцете си. Не виждаше лицето му, той беше с гръб към нея.

Беше подходящо начало на роман. Някакъв мъж, вкопчен в клон на дърво. Нощта щеше да е непрогледна също като тази. Той щеше да носи белия си шлифер и след всяко усилие да брои набиранията и спусканията. Забързани към дома, жените щяха да се обръщат и да го проследяват с очи. Дали щеше да се обеси, или щеше да скочи върху някой минувач? Тласнат от отчаяние човек или убиец? Това щеше да е началото на разказа. Вярваше, че животът ще й дава идеи, ще й праща знаци, ще й набелязва подробности, които да й помагат да съчинява историите си. Така написа първата книга. Отворила широко очи за околния свят, наострила слух, непрекъснато заета да наблюдава, да дебне. Това е рецептата за вечна младост. Остаряваме, ако се затворим в себе си, ако отказваме да виждаме, да чуваме, да дишаме. Често животът и писането вървят ръка за ръка.

Тя стигна до средата на парка. Вечерта беше безлунна, беше тъмно като в рог. Почувства се изгубена във враждебна гора. Дъждът размиваше светлините от стоповете на колите, неясни проблясъци, които придаваха странен вид на нощния парк. Разлюлян от вятъра клон стресна Жозефин, докосвайки я леко по ръката. Сърцето й задумка. Тя сви рамене и ускори крачка. Нищо не може да се случи в тези квартали. Всички са се прибрали, похапват вкусна зеленчукова супа или семейно гледат телевизия. Децата са изкъпани, облекли са пижами и режат месото, а родителите си разказват как е минал денят. Няма никакви луди, които да се размотават насам-натам, размахали нож. Наложи си да мисли за друго.

Странно, че Лука не я предупреди. Сигурно нещо се беше случило с брат му. Нещо сериозно, за да забрави за срещата им. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ В този момент вероятно се намираше в някое полицейско управление и се мъчеше да оправи кашата, която пак е забъркал Виторио. Обикновено зарязваше всичко и се втурваше при него. Виторио не желаеше да се среща с нея, не ми харесва тази жена, тя те е обсебила, на всичко отгоре е толкова смотана. Ревнува, заяви Лука развеселен. Не ме ли защитихте, когато каза, че съм смотана? Той се усмихна и отвърна, че бил свикнал, брат ми иска да престана да се занимавам с него, преди не беше такъв, станал е още по-уязвим, още по-раздразнителен, затова не ми се иска да се виждате, а от друга страна, държа на вас, много. Тя запомни само края на изречението и пъхна ръка в джоба му.

Така значи, скъпата ми майка иска да дойде на инспекция в новия апартамент, но отказва да си признае. Анриет Плисоние никога не правеше първата крачка. Всички й дължаха уважение и вярност. Онази вечер, когато й се изрепчих, бе първата ми крачка към освобождението, първата ми независима постъпка. Ами ако същата вечер бе отключила процеса? Статуята на Великата повелителка бе разрушена и Анриет Гробз бе вирнала петала. Оттам тръгнаха нещастията, които я сполетяха. Сега обитаваше самичка огромния апартамент, щедро оставен от съпруга й Марсел Гробз. Той беше избягал, намерил спокоен пристан при една по-снизходителна дружка, на която бе направил и бебе, Марсел Гробз Младши. Да не забравя да звънна на Марсел, се подсети Жозефин, защото обичаше повече пастрока си, отколкото своята родителка.

Клоните на дърветата се люлееха във вихрен заплашителен танц. Същински танц на Смъртта: черни дълги клони, дрипави като одежди на вещици. Тя потрепери. Вятърът я зашлеви с ледена дъждовна плесница, тънки иглици боцкаха лицето й. Не виждаше нищо. От трите лампи над алеята светеше една. Сноп светлина, прорязан от дъждовните капки, се издигаше към небето. Дъждът се издигаше, снопът се разпадаше и се разпръскваше на фина мъгла. Бликаше, завърташе се във въздуха, изчезваше за миг и се разкъсваше, преди да се събере отново. Жозефин се опита да проследи с поглед светлата диря, докато потъна в мрака, взря се отново напрегнато, търсейки с очи дъждовния сноп, потрепваща светлинка в тъмното.

Не забеляза силуета зад гърба си.

Не чу забързаните крачки на мъжа, които се приближаваха.

Почувства как някой я дърпа назад, как силна ръка запушва устата й, докато другата й нанесе няколко удара право в сърцето. Тя реши, че този някой иска да й вземе пратката. С лявата ръка успя да задържи пакета на Антоан, опита да се отскубне, бореше се с всички сили, но не й стигаше въздух. Започна да се дави, да плюе, накрая пусна пакета и падна на земята. Успя единствено да зърне подметките на чифт градски чисти обувки, които я ритаха където заварят по цялото тяло. Помъчи се да се предпази с ръце, сви се на топка. Пакетът се изплъзна. Мъжът ругаеше през зъби, мръсница, мръсница, да ти го набутам, мръсна пачавра, няма да се надуваш вече, край, няма да си придаваш важност, тъпа курва, затваряй си устата, тъпачко, затваряй си устата! Той не спираше да бълва мръсотии и жестоко да я налага. Жозефин затвори очи. Отпусна се, предаде се изцяло, от устата й се стичаше струйка кръв, обувките се отдалечиха и тя остана да лежи на земята.