Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Измина доста време, докато стане, първо се подпря на ръце, после се вдигна на колене и постепенно се изправи. Отвори уста. Пое дълбоко въздух. Установи, че устата й кърви, кръв течеше и от лявата й ръка. Спъна се в пакета. Вдигна го. Горната му част беше разкъсана. Първата й мисъл бе: Антоан ме спаси. Ако не държах пакета до гърдите си, пакета с останките от съпруга ми, маратонката с дебела подметка, сега щях да съм мъртва. Сети се за чудодейната предпазваща сила на светите мощи от средновековието. Хората се предпазвали с медальони или кожени торбички с парченце от робата на света Агнеса, късче от подметката на свети Бенедикт. Тя докосна с устни амбалажната хартия и благодари на свети Антоний.

Опипа корема, гърдите, шията си. Не беше ранена. Внезапно почувства пареща болка в лявата ръка: беше я порязал и тя обилно кървеше.

Краката не я държаха от страх. Отиде до едно голямо дърво и се скри зад него, облегна се на грапавата кора и се опита да си поеме дъх. Първата й мисъл бе за Зое. Най-вече да не й казва нищо, нищичко. Малката не би понесла мисълта майка й да бъде изложена на опасност. Беше случайност, не беше насочено срещу мен, беше някакъв луд, не искаше да ме убива, именно мен, луд някакъв, кой би могъл да ме мрази толкова силно, че да тръгне да ме убива, беше някакъв луд. Думите се блъскаха в главата й. Тя се подпря на колене, постепенно се изправи, увери се, че здраво се държи на краката си, и се запъти към входната врата на кооперацията.

На масичката в антрето намери бележка от Зое:

Миличка мамо, аз съм в мазето с Пол, един съсед. Май си намерих приятелче.

Жозефин отиде в стаята си и затвори вратата. Едва си поемаше дъх. Съблече мантото, хвърли го на леглото, после пуловера, полата, забеляза следи от кръв на ръкава на мантото, два дълги разреза отпред вляво, сгъна го, отиде да вземе найлонов чувал от онези, в които събираха боклука, напъха в него всичките си дрехи и го сбута в дъното на гардероба. Щеше да го изхвърли по-късно. Старателно прегледа ръцете, краката, бедрата си. Не откри никакви рани. Реши да си вземе душ. Минавайки покрай голямото огледало над мивката, прокара ръка по челото си и се погледна в огледалото. Беше бледа като смъртник. Изпотена. С обезумял поглед. Докосна косата си, почуди се къде ли може да й е шапката. Беше я изгубила. Вероятно се беше търкулнала някъде. Сълзи я задавиха. Дали да не се върне да я потърси, за да премахне всякакво доказателство, което би могло да я идентифицира? Не посмя.

Мъжът я беше намушкал. Право в гърдите. С остър нож. Можеше да си остана на място. Беше прочела в някакъв вестник, че в Европа имало четирийсетина серийни убийци, които се разхождали на свобода. Кой знае колко ли са във Франция. Мръсотиите, които бълваше по неин адрес, подсказваха, че имаше сметки за уреждане. „Ще престанеш да се надуваш, няма да си придаваш важност, уличница, затваряй си устата, тъпачко, затваряй си устата!“ Натрапчиво звучаха в ушите й. Сигурно ме сбърка с някоя. Платих вместо някоя друга. На всяка цена трябва да си го повтаря, иначе ще й е невъзможно да живее. Постоянно ще е нащрек. Ще се страхува от всеки и от всички.

Пусна душа, изми си косата, изсуши я, облече тениска, гримира се, за да прикрие евентуални следи, леко начерви устните си, хвърли поглед в огледалото, насила се усмихна. Нищо не се бе случило, Зое не биваше да научи нищо, щеше да се преструва, че всичко е наред. Нямаше да може да говори за това с никого. Ще й се наложи да живее с тайната си. Или трябва да я сподели с Шърли. На нея мога да казвам всичко. Тази мисъл я разведри. Пое си дълбоко въздух и издиша, освобождавайки се от напрежението, от тревогата, стегнала гърдите й като менгеме. Да си вземе превантивно малко арника, за да предотврати синините. Отвори вратичката на аптечката, извади флакончето, отвинти капачето, капна малко на езика си. Дали да не се обади в полицията? Да ги предупреди, че наоколо броди луд убиец? Да, обаче… Зое щеше да разбере. Да не отваря дума пред нея. Отвори вратичката на нишата зад крановете и пъхна вътре пакета от Антоан.

На никого нямаше да му хрумне да рови там.

Отиде в хола, наля си голямо уиски и слезе в мазето при Зое.

— Мамо, запознай се с Пол…

Момче на годините на Зое, тънко като чапла, с щръкнал кичур на темето, облечено с черна прилепнала тениска, поздрави Жозефин. Зое дебнеше одобрителния поглед на майка си.

— Добър ден, Пол. Тук ли живееш? — попита Жозефин с безизразен глас.

— На третия етаж. Казвам се Мерсон. Пол Мерсон. Една година по-голям съм от Зое.