Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— И аз искам да се науча да свиря на нещо… — каза Зое, която вероятно се бе почувствала пренебрегната.

Тя гледаше Пол с вид на пълна покорност, като момиченце, което ще припадне, ако не му обърнат внимание, и златистите й очи под златистокестенявата коса зовяха за помощ.

— Никога ли не си свирила на никакъв инструмент? — попита Пол с изненада.

— Ми не… — отговори Зое смутено.

— Аз започнах с пиано, солфеж и всичките му там екстри, после ми писна и се прехвърлих на перкусиите. По-гот е, ако искаш да си направиш група…

— Ти имаш група? И как се казва?

— „Скитниците“. Аз измислих името, яко е, нали?

Жозефин слушаше разговора на хлапетата и чувстваше как постепенно я обзема спокойствие. Пол — толкова самоуверен, с мнение по всички теми, и Зое — на ръба на отчаянието, понеже не успяваше да привлече вниманието му. Лицето й беше напрегнато, веждите смръщени, устните присвити в отчаяна гримаса. Жозефин буквално я чуваше как човърка в ума си, както се чегърта дъното на тавичка, за да измъкне нещо интригуващо, да се изфука пред момчето. Много беше пораснала през лятото, но тялото й още пазеше пухкавите нежни извивки на детството.

— Искаш ли да ни покажеш малко как свириш? — заумилква се Зое, изчерпала всички маневри за свалка.

— Може би моментът не е подходящ — намеси се Жозефин, поглеждайки към съседното мазе. — Някой друг път може би…

— Аха! — разочаровано измънка Зое.

Беше готова за отстъпление и чертаеше кръгчета с върха на обувката си.

— Вече е време за вечеря — продължи Жозефин — и съм сигурна, че и Пол скоро ще се прибере у тях…

— Аз вечерях. — Той нави ръкави, грабна палките, разроши коса и взе да си подрежда нещата. — Може ли да затворите вратата на тръгване, ако обичате?

— Чао, Пол! — провикна се Зое. — До скоро!

Махна му свенливо и същевременно дръзко, с жест, който казваше: иска ми се пак да се видим… — ако нямаш нищо против, разбира се.

Той не си направи труда да отговори. Беше само на петнайсет и отказваше да бъде заслепен от неуверения блясък на едно момиче. Беше в деликатната възраст, в която обитаваше все още недотам добре познато тяло, и за да прикрие смущението си, беше способен на неволни прояви на жестокост. Небрежното му държане със Зое показваше неговото желание да бъде по-силният, та ако трябваше да има жертва, тя трябваше да поеме тази роля.

Мъжът с елегантния сив костюм чакаше пред асансьора. Направи им път да влязат. Осведоми се на кой етаж отиват и натисна петия, после четвъртия.

— Значи вие сте новодомците…

Жозефин кимна.

— Добре дошли при нас. Да се представя: Ерве Льофлок-Пинел. Живея на четвъртия етаж.

— Жозефин Кортес, дъщеря ми Зое. Ние сме на петия. Имам още една дъщеря, Ортанс, която живее в Лондон.

— Исках да съм на петия, но апартаментът беше зает, когато се нанесохме. В него живееше възрастна двойка, господин и госпожа Льогратие. Загинаха в автомобилна катастрофа. Много хубав апартамент. Ваш бил късметът.

Може и така да се каже, помисли Жозефин, беше се почувствала неудобно от деловия тон, с който спомена за смъртта на предишните собственици.

— Качих се да го огледам, когато го обявиха за продажба — продължи той, — но решихме да не се местим. Сега съжалявам…

Той бегло се усмихна и си възвърна предишната деловитост. Беше много висок, строг. С груби черти, ъгловат, някак грапав. Черната му права коса беше разделена с безупречен прав път и падаше на челото му, тъмнокафявите му очи бяха силно раздалечени, широките вежди бяха като дебели черни черти, леко сплесканият му нос беше поизгърбен. Ослепително белите му зъби бяха доказателство за грижите на отличен зъболекар. Действително е много едър, си каза Жозефин, опитвайки се дискретно да прецени ръста му, сигурно е над метър и деветдесет. Широкоплещест и с плосък корем. Представи си го с тенис ракета под мишница и със спортна купа в ръка. Много хубав мъж. С разперени пръсти крепеше бяла платнена торба.

— Нанесохме се през септември, в началото на учебната година. Беше малко напрегнато, но сега вече всичко си дойде на мястото.

— Кооперацията е много приятна, ще видите, обитателите са любезни и кварталът е спокоен.

Жозефин направи лека гримаса.

— Не сте ли на това мнение?

— Да, да — побърза да се съгласи Жозефин. — Само дето вечерно време алеите не са достатъчно осветени.

Внезапно почувства как челото й се изпоти и коленете й се разтрепериха.

— Дребна работа. Кварталът е хубав, спокоен и сме далеч от нахалните младежки банди и от драскачите на графити по сградите. Толкова харесвам светлия камък, от който са направени парижките сгради, че не бих могъл да понеса да ги видя обезобразени. — В гласа му прозвучаха гневни нотки. — Освен това има дървета, цветя, полянки, рано сутрин се наслаждаваме на птичи песни, понякога може да зърнете да пробягва катеричка, за децата е много важно да бъдат в досег с природата. Ти обичаш ли животните? — обърна се той към Зое.