Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Тя стоеше, забила поглед в краката си. Сигурно помнеше какво й бе казал Пол за съседа си по мазе и се държеше резервирано, солидарна с новия си приятел.

— Да не си глътна езика? — попита мъжът и се приведе над нея с широка усмивка.

Зое поклати глава.

— Срамежлива е — обясни Жозефин.

— Не съм срамежлива — възпротиви се Зое. — Резервирана съм.

— Охо! — възкликна той. — Дъщеря ви има дар слово и умее да се изразява нюансирано!

— Нормално, аз съм в осми клас.

— Също като сина ми Гаетан… В кое училище учиш?

— На улица „Помп“.

— И моите деца учат там.

— Доволен ли сте от училището? — попита Жозефин, притеснена да не би учтивото мълчание на Зое да се изтълкува зле.

— Има прекрасни учители, но има и некадърници. В такива случаи родителите се оказват принудени да запълват пропуските на преподавателите. Не съм изпуснал нито една родителска среща. Със сигурност ще се видим там.

Асансьорът беше стигнал до четвъртия етаж и той излезе, крепейки внимателно бялата торба. Обърна се, кимна и ги дари с широка усмивка.

— Видя ли — попита Зое, — в торбата нещо мърдаше!

— Какви ги измисляш! Сигурно е взел от мазето някакво мариновано или осолено дивечово месо. Вероятно има фризер там. Сигурно е ловец. Чу ли как говореше за природата?

Зое не беше много убедена:

— Казвам ти, че нещо мърдаше!

— Зое, престани с тези измислици, непрекъснато си съчиняваш!

— Какво пък, обичам да си разказвам разни истории. Така животът не е толкова тъжен. Когато порасна, ще стана писателка, ще напиша „Клетниците“…

Хапнаха набързо. Жозефин успя да прикрие одраната си лява ръка. На няколко пъти Зое се прозяваше, докато довърши парчето крема сирене.

— Спи ти се, бебенцето ми… Бързо в леглото.

С несигурна крачка Зое се запъти към стаята си. Когато Жозефин отиде да я целуне за лека нощ, беше вече полузаспала. На възглавницата й, избеляла от пране, лежеше любимата й плюшена кукла Нестор. Зое винаги се приспиваше с него. Привързаността й към Нестор беше невероятна. Тя убеждаваше майка си колко бил красив. Ортанс беше заявила, че е грозен като куца въшка! На Жозефин й беше трудно да не се съгласи с Ортанс, но героично отричаше, търсейки безуспешно поне грам красота в опърпания, избелял едноок парцаливко. Все пак, мислеше Жозефин, на нейните години вече би трябвало да няма нужда от кукла, за да заспи, опасяваше се, че тя щеше да си остане малко момиченце… Златистокестенявите й букли се бяха разпилели на белия чаршаф, ръката й отпуснато лежеше и кутрето й галеше нещото, което някога е било крак на Нестор, а сега приличаше на едра смачкана смокиня. Ташак, твърдеше Ортанс и Зое възразяваше с отвращение и негодувание. Мамо, мамо, тя казва, че Нестор имал два големи ташака вместо крака!

Жозефин повдигна ръката на Зое и си поигра с пръстите й, целувайки ги един по един. Целувка за тати, целувка за мама, целувка за Ортанс, целувка за Зое, а за кутрето… безброй целувки за детето! — това беше техният приспивен ритуал. Още колко ли време дъщеря й щеше да предоставя ръката си за магическия рефрен, който правеше съня й спокоен и безоблачен? Заля я чувство на нежност, примесена с тъга. Зое все още си беше бебе: кръгли румени бузи, топчесто носле, издължени очи на лакомо коте, трапчинки и меки гривнички на китките. Така наречената трудна възраст все още не я беше деформирала. Жозефин сподели недоумението си с педиатърката, която побърза да я успокои, то става внезапно и неочаквано, но вашата дъщеричка не бърза. Една сутрин ще се събуди и няма да можете да я познаете. Ще има гърди, ще се влюби, ще престане да говори с вас. Радвайте се и се възползвайте сега, вместо да се притеснявате! А може би няма кой знае какво желание да пораства. Виждам все повече младежи, които се вкопчват в детството като в бурканче сладко.

Хитрата и безцеремонна Ортанс наблюдаваше и оглеждаше малката си крехка сестричка. Едната послушна и жадна за обич и признание, другата неотстъпчива, проправя си път, въртейки сабя. Зое — прозрачна, нежна. Ортанс — мрачна, непреклонна, твърда. Ако бях стрида, щях да съм съвършена с тези мои момичета. Ортанс за отвън, за черупката, Зое за сърцевината.

— Харесва ли ти новата стая, обич моя?

— Апартаментът ми харесва, но тукашните хора не особено. Иска ми се да се върна в Курбвоа. Хората, които живеят в тази кооперация, са странни…

— Не са странни, скъпа, различни са.

— Защо са различни?

— В Курбвоа ти познаваше всички, имаше приятели на всеки етаж в блока, беше лесно да се завързват приятелства, да се контактува. Ходехме си на гости без никакви превземки и строго утвърдени правила. Тукашните хора са по-… — тя потърси думата. Умората тежеше в клепачите й и притъпяваше сетивата й. — По-превзети, по-изискани… Не толкова непринудени.