Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Всичко това изискваше страхотна концентрация, която Марсел Гробз много трудно успяваше да не наруши. Не бяха минали и двайсет минути, откакто се беше отлепил от Душката, и вече я търсеше като куче, заровило муцуна в падналите листа да надуши следата на елена: щом нанюха близостта на дивеча, то се заковава на място. Заковаването при Марсел Гробз означаваше да прехвърли ръка през рамото на Душката, да я щипне лекичко в кръста, шумно да я млясне по гладката сатенена кожа, която се показваше под нощничката.

— Остави ме, Марсел — измърмори Жозиан, без да изпуска от поглед финалната фаза на пърженето на яйцата.

Той се оттегли разочаровано и седна на масата пред бялата ленена покривчица, на която бяха наредени приборите му. Чаша прясно изцеден портокалов сок, шишенце с витамини „60 години и +“, малка чинийка от лакирано дърво с лъжичка с кестенов прашец допълваха декора. Очите му се навлажниха.

— Какви грижи, какво внимание, какъв финес! Да знаеш, Душко, най-прекрасното от всичко е любовта, с която ме даряваш. Без нея ще съм просто куха кратуна. Целият свят би бил нищо без любовта. Тя е неотразима ударна сила, която човеците пренебрегват. Вместо това тъпаците предпочитат да правят мангизи! Защото, ако се грижеха да поддържат любовта, която раздаваме на всички без никакви преструвки, смирената любов ден подир ден като рефрен, щяха да станат по-богати, по-издигнати и по-добри!

— Вече започна да говориш в рими, така ли? — попита Жозиан и сложи голяма чиния върху бялата ленена покривчица. — Както е тръгнало, няма да се учудя, ако скоро изобщо заговориш в мерена реч, а, Расин?

— Това е от щастие, Душко. Настройва ме лирично, блажено, дори бих казал, разхубавява ме. Не намираш ли, че съм се разхубавил? Жените се обръщат след мен на улицата, оглеждат ме. Правя се на разсеян, обаче се кефя, приятно ми е…

— Зяпат те, защото си приказваш сам!

— Не, Душко, не! Любовта, която получавам, ме кара да грея като слънце. Те искат да се отъркат в мен, за да се стоплят. Виж ме: откакто живеем заедно, се разхубавих, подмладих, разпръскам лъчи наоколо и дори направих мускули! — удари се по стегнатия корем и с гримаса залепи гръб на облегалката на стола.

— По-спокойно, по-спокойно, Марсел Гробз… Няма място за умиление, ставаш смешен и за начало гаврътни портокаловия сок, защото витамините ще се изпарят, а за теб ще остане единият гол въздух.

— Душко! Говоря ти сериозно. И съм щастлив, толкова съм щастлив… Едва се сдържам да не полетя! — той подпъхна на шията си голяма салфетка, за да предпази бялата риза, и продължи с пълна уста: — Как е наследникът? Добре ли спа?

— Събуди се към осем, смених му пелените, нахраних го и хоп обратно в леглото! Още спи и дума да не става да ходиш да го будиш!

— Само една лека целувчица по дясното краче… — примоли се Марсел.

— Познавам те аз тебе. Ще зинеш с голямата си уста и ще го налапаш целия!

— Той го обожава. Гука от удоволствие, когато го повивам. Вчера го подсушавах три пъти. Намазах го обилно с лосион. Ама какви топки има! Жестоки! Синът ми ще стане мъжага с вълчи апетит, истинско бенгалско копие, арбалет със специално заточен накрайник и ще пробожда сърцата на девойките и другите им части! — той се разсмя и потри ръце при мисълта за бъдещите веселби.

— Засега спи, а ти имаш насрочена среща в офиса.

— В събота при това, представяш ли си! Да ми определи среща в събота сутрин по изгрев-слънце!

— Вече стана обяд, какъв ти изгрев!

— Спали сме толкова дълго?

— Ти спа толкова дълго!

— Важното е, че снощи си прекарахме страхотно с Рьоне и Жинет! Добре му пийнахме! А Младши спеше като пън! Хайде, Душко… Позволи ми да го изям с целувки, преди да изчезна… — физиономията на Марсел Гробз се набръчка в умолителна треперлива гримаса, той долепи длани с дълбоко религиозен жест, обаче Жозиан Ламбер беше неумолима.

— Бебетата имат нужда от сън. Особено седеммесечните бебета!

— Ама той изглежда така, сякаш е на дванайсет месеца, че и отгоре! Нали виждаш: има вече четири зъбчета и когато му говоря, разбира всичко! Онзи ден например се чудех дали да правя нов завод в Китай, разсъждавах си на висок глас, като си мислех, че той си играе с крачетата си — нали знаеш как си подръпва крачетата, убеден съм, че се учи да брои! — а той вирнал муцунка и я поклаща, казва ми „прави, да“. Два пъти подред! Заклевам се, Душко, той ми каза два пъти: да, давай, не се колебай! Помислих, че ми се привижда.

— Ама наистина ти се привижда вече, Марсел Гробз. Ти съвсем се побърка.