Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Дори ми се стори, че ми каза go, daddy, go! Защото той говори и на английски. Ти знаеше ли го това?

— На седем месеца!

— Точно така!

— Понеже го приспиваш с метода за учене на чужди езици „Асимил“? Не ми казвай само, че вярваш на тези неща! Тревожа се за теб, Марсел, много се тревожа.

Вечер, след като сложеше сина си в леглото, Марсел Гробз му пускаше CD, за да го учи на английски. Купи го от детския щанд на веригата WH Smith на улица „Риволи“. Самият той се изхлузваше от обувките си, лягаше на мокета, подпъхваше под главата си възглавница и повтаряше на висок глас в тъмното изразите от първия урок. My name is Marcel, what’s your name? I live in Paris, where do you live? I have a wife… По-скоро a nearly wife, почти съпруга де, поправяше се той в мрака. Нежният женски английски глас го унасяше. Той заспиваше и така и не стигна по-далеч от първия урок.

— Добре де, не говори свободно, съгласен съм, но вече гука няколко думи. Във всеки случай чух go-da-ddy-go, главата си режа!

— Недей, ще останеш без глава! Марсел, вземи се в ръце. Синът ти е обикновен, просто обикновен, което не му пречи да е хубаво, живо, много будно бебе… Само не го изкарвай китайски император полиглот или бизнесмен! Кога смяташ да му определиш достатъчно дялове, за да получи право на глас в Управителния съвет?

— Аз само ти казвам какво виждам и чувам. Нищо не си измислям. Не ми вярваш, това си е твое право, но денят, в който ти каже: hello, mummy, how are you, или същото на китайски, защото съм твърдо решен да го науча да говори китайски, след като овладее английския, дръж се да не паднеш от удивление. Само те предупреждавам. — Той решително топна залък, намазан с масло, в пържените яйца и така нашироко забърса с него чинията, че чак омаза ръба.

Жозиан стоеше с гръб към него, но не го изпускаше от очи в отражението на стъклото. Той здраво се хранеше, преглъщаше натопените залъци, размахал ръце като Тарзан. Усмихваше се безметежно, за миг спираше да дъвче, наострил слух, за да долови гукането на сина си. След което разочаровано подновяваше дъвченето. Тя не можа да скрие усмивката си. Един ден Марсел Младши и Марсел Старши щяха да станат опасна двойка изпечени хитреци. Вярно е, каза си тя, че главата на Младши е натъпкана със сиви клетки и той чатка всичко с необикновена бързина. На седем месеца седи изправен на бебешкото си столче и властно сочи с пръстче избрания предмет. Ако откажеше да му се подчини, той смръщваше вежди и я пронизваше със смъртоносен поглед. Когато говореше по телефона, той слушаше, наклонил глава, и се съгласяваше. Понякога все едно искаше да каже нещо, но се нервираше, сякаш не можеше да намери точните думи. Един ден даже щракна с пръсти! Тя не беше много наясно с обичайното бебешко поведение, но нямаше как да не се съгласи, че Младши е много преждевременно развит. Все пак не стигаше дотам да му вменява компетентност по отношение на бащините дела, тази граница тя не желаеше да я прекрачва. Младши щеше да расте с нормалното темпо като всички деца. Не желая да става учен превъзходна степен, надут всезнайко. Искам да бъде омазан с каша, с гащеризонче, с голо дупе, за да си го гушкам и мачкам на воля. Прекалено дълго го чаках, та да го пусна в живота още по памперси.

Животът беше дал на Жозиан двама мъже, един голям и един малък, двама мъже, които й носеха безкрайно щастие. Не беше редно да й ги отнеме. Защото животът невинаги се беше отнасял щедро към нея. Един път и тя да получи добра карта, затова нямаше да позволи на никого да й открадне и най-дребното зрънце щастие, беше се подготвила да го оползотвори докрай. Натрупала съм доста квитанции за щастие, които чакат да бъдат осребрени. Дойде и моят ред да бъда тъпкана с пари! Длъжен е да ми се издължи с лихвите, хайде, давайте и не си мислете, че можете да ме прекарате. Мина времето, когато бях абонирана за нещастието! Мина времето, когато малката гладна секретарка прислужваше и в леглото на Марсел, шеф и собственик на веригата мебелни магазини „Каза миа“, милиардер от всевъзможни видове дървесина, аксесоари за дома, килими, осветителни тела и шарени дрънкулки. Марсел я издигна в ранг спътница на живота си и изгони злата си и кисела съпруга Анриет Дългоносата! Край на приказката, начало на моето щастие.

Тя беше зърнала Анриет да кръжи покрай тяхната кооперация, да наднича иззад ъгъла, за да не я забележат. Как не! С огромната си шапка във вид на мекица тя просто се набиваше на очи. След като искаш да се правиш на частен детектив, по-добре не ходи с шапка, защото тя беше като визитна картичка и Анриет не можеше да остане анонимна. Освен това беше излишно да се преструва, че се е запътила към луксозния гастроном „Едиар“ да си напълни тумбака с деликатеси. Един път може да мине, но три! Никак не й се нравеше мисълта, че тази точилка броди наоколо и шпионира тяхното щастие. Потръпна: навърта се тая покрай нас, души, търси нещо. Чака подходящ момент. Блокира развода с претенциите си. Запънала се е и не изпуска и най-дребната подробност. Ръси заплахи. Внимание, внимание, опасност, червен флаг, тази мисъл не даваше мира на Жозиан. Преди винаги беше падала в прегръдки, които я тласкаха към нещастни преживявания, и сега, след като се беше добрала до тих пристан, нямаше да се остави да бъде измамена и окрадена. Внимание, пропя добре познат в миналото глас. Да внимава и да бъде нащрек за всичко, което се движи и смърди на бунище.