Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Огледалото ми! — кресна и заудря с ръце по чаршафа. — Огледалото ми или ще си прережа гърлото. Не съм болна, не съм луда, сестра ми ме предаде. Тази болест не можете да я излекувате.

Грабна супената лъжица, с която пиеше сиропа, обърса я с горния край на чаршафа и я обърна откъм гърба, за да се огледа. Видя единствено изкривеното си лице, сякаш нажилено от рояк пчели. Запокити я в стената.

Как стана така, че останах сама, без приятели, без съпруг, без дете, изолирана от света?

Жива ли съм всъщност?

Щом си сама, ти си нищо. Споменът за Кармен я опроверга, но тя го отхвърли, каза си: тя не влиза в сметката, тя винаги ме е обичала и ще ме обича. А пък и да си призная, Кармен ме отегчава. Верността ме отегчава, добродетелта ми тежи, тишината ме дразни. Искам шум, смях, шампанско, розови абажури, мъжки погледи, изпълнени с желание, приятелски клюки. Беранжер така и не дойде да ме види. Гузна е, затова си мълчи, когато говорят лошо за мен по време на изисканите парижки вечери, мълчи, докато й писне, и се провиква: „Колко сте злобни, горката Ирис не заслужава да гние в онази клиника, била е просто непредпазлива“. Останалите крещят: „Непредпазлива? Колко си добра! Нечестна, ако искаме да сме точни! Направо нечестна!“. И понеже вече не се чувства обвързана от лоялността на приятелка, тя алчно продължава, наслаждава се на всяка дума, затъва все по-дълбоко в блатото на клюките: „Наистина не е постъпила добре. Ама никак!“ — и обезумяла се присъединява към хора на злословещите, сред които всяка по свой си начин добавя някой пореден недостатък на отсъстващата. „Така й се пада — тегли чертата най-устатата, — сега ще престане да ни мачка с презрението си, след като вече е никоя.“ Точка на надгробното слово и избор на поредната жертва.

Те са прави донякъде, призна Ирис, обхождайки с поглед бялата стая, белите чаршафи, белите щори. Коя съм аз наистина? Никоя. Абсолютно изпразнена от съдържание. Провалих се напълно, ставам за илюстрация на думата „провал“ в речника. Провал, съществително, мъжки род, виж Ирис Дюпен. Би трябвало да си върна моминското име, скоро ще престана да съм в графата омъжена жена. Жозефин ще ми отнеме всичко. Книгата ми, съпруга ми, сина ми, парите ми.

Може ли човек да живее откъснат от семейството, от приятелите, от мъжа си и от детето си? Откъснат от самия себе си? Ще се превърна в безплътен дух. Ще изчезна в небитието, ще осъзная, че винаги съм била куха, лишена от съдържание. Винаги съм била само куха форма.

Преди съществувах, защото околните ме гледаха, приписваха ми мисли, дарби, стил, елегантност. Преди съществувах, защото бях жената на Филип Дюпен, ползвах кредитната карта на Филип Дюпен, познанствата на Филип Дюпен. Страхуваха се от мен, уважаваха ме, обсипваха ме с фалшиви комплименти. Позволявах си да натривам носа на Беранжер, да впечатлявам майка си. Бях преуспяла.

Тя отметна глава и избухна в гневен смях. Колко е жалък успехът, който не ти принадлежи, който не си изковала, който не си градила камък по камък! След като го изгубиш, не ти остава нищо друго, освен да се настаниш на улицата и да протегнеш ръка за милостиня.

Не много отдавна Ирис, все още здрава, се прибираше една вечер, натоварена с покупки, и докато бързаше да хване такси, зърна някакъв просяк, той клечеше, склонил глава, свел поглед, и повтаряше с глух глас „благодаря, господине, благодаря, госпожо“ след всяка монета, която издрънкваше в чашката му. Не беше първият, когото виждаше, но този й се наби в очи незнайно защо. Тя ускори крачка, отклонила поглед. Нямаше време за милостиня, таксито я чакаше, вечерта щяха да излизат, трябваше да се освежи, да си вземе вана, да избере рокля сред десетките тоалети, окачени в гардеробната й, да си направи прическа, да се гримира. Прибра се вкъщи и каза на Кармен: „Нали няма да заприличам на просяк от улицата? Не искам да бъда бедна“. Кармен й заяви, че това никога няма да й се случи, че ще се трепе да чисти по чуждите къщи, за да остане тя бляскава красавица. Беше й повярвала. Направи на лицето си маска с пчелен восък, излегна се в топлата вода и затвори очи.

А ето че почти съм заприличала на просякиня, помисли тя и вдигна чаршафа, за да види дали огледалото не се бе плъзнало отдолу. Може би съм забравила да го върна на мястото му и сега се е спотаило в някоя гънка.

Огледалото ми, върнете ми огледалото, искам да се видя, да се убедя, че не съм се изпарила, че съществувам. Че все още е възможно да бъда харесвана.

Лекарствата, които й даваха вечер, започваха да действат, за кратко се мярна баща й, който четеше вестник до леглото й, майка й, която проверяваше дали фуркетите здраво й крепят шапката, Филип, който я водеше, облечена в бяла рокля, към църковния олтар. Никога не съм го обичала. Никога не съм обичала никого, а искам да ме обичат. Нещастница! Ти си направо жалка! Един ден моят принц ще дойде, един ден моят принц ще дойде… Габор. Той беше моят приказен принц. Габор Минар. Режисьорът, когото всички обожават, чието име пръска толкова силни отблясъци, че ти идва да се свиеш на кълбо под тях. Бях готова да напусна заради него и съпруг, и дете, и Париж. Габор Минар. Тя изстреля името му като укор. Не го обикнах, когато беше беден и никой не го познаваше, хвърлих се на врата му, когато се прочу. Винаги съм имала нужда от нечие одобрение. Дори за да обичам. Каква жалка любовница се оказах!