Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Искам да съм коала… Няма да се налага да се реша.

— Изправи се!

— Животът е труден, ако не си коала! — въздъхна Зое и изпъна рамене. — Кога се връща Ортанс, мамо?

— Не зная…

— А Гари, той кога се връща?

— Нямам представа, скъпа.

— Ами Шърли? Чувала ли си се с нея?

— Вчера й звъннах, но не отговори. Вероятно е заминала някъде за уикенда.

— Липсват ми… Мамо, ние нямаме много роднини, а?

— Вярно е, нямаме. Твърде сме бедни откъм роднини — отвърна Жо шеговито.

— Ами Анриет? Не може ли да се сдобриш с нея? Така ще имам поне една баба. Дори да не иска да я наричаме така!

Всички се обръщаха към Анриет по име, тя отказваше да й казват баба или маминка.

Зое наблегна на „поне“. Антоан нямаше близки. Единствен син, родителите му отдавна бяха покойници, той се беше изпокарал с чичовците, лелите и братовчедите си и не поддържаше връзка с тях.

— Имаш чичо и братовчед все пак.

— Не ми стигат. Момичетата от класа имат истински семейства и роднини…

— Наистина ли Анриет ти липсва?

— По някои пъти, да.

— Не се казва „по някои пъти“, обич моя, а „понякога“, скъпа…

Зое кимна, но не се поправи. За какво ли мисли, почуди се Жозефин, като гледаше дъщеря си. Беше помръкнала. Потънала в размисъл. Изцяло се бе съсредоточила върху някаква своя идея и безмълвно я оглеждаше от различни ъгли, подпряла брадичка с ръце, издала напред упорито чело. По лицето на малката Жозефин следеше хода на размислите й с уважение към нейната изолация.

Очите й се присвиваха, изсветляваха, тя бърчеше вежди, после челото й се проясняваше. Накрая Зое прикова очи в очите на майка си и тревожно попита:

— Кажи, мамо, смяташ ли, че приличам на мъж?

— В никакъв случай! Защо питаш?

— И не съм широкоплещеста?

— Не, не си! Откъде го измисли!

— Защото си купих „Ел“. Всички момичета от класа го четат…

— И…

— Човек изобщо не трябва да отваря „Ел“. Момичетата от списанието са прекалено красиви… Никога няма да стана като тях.

Тя говореше с пълна уста и дъвчеше четвъртата си препечена филийка.

— Аз пък смятам, че си хубава, и не те намирам широкоплещеста.

— Ти не, това е нормално, нали си ми майка. Майките винаги мислят, че дъщерите им са красавици. Анриет не ти ли го е казвала?

— О, не! Казваше ми, че не съм красавица, но ако човек се загледа, може да намери нещо интересно в мен.

— Каква беше ти като малка?

— Грозна като плужек!

— Мислеше ли за свалки?

— Почти не.

— Тогава кво направи, че татко да те хареса?

— Да кажем, че той долови „интересната“ ми хубост.

— Татко има набито око, а, мамо? Кога, мислиш, ще се появи?

— Не знам, обич моя… Имаш ли да учиш нещо за училище за понеделник?

Зое кимна.

— Свърши го преди киното, защото след това ще си разсеяна и няма да ти се иска.

— А довечера ще изгледаме ли заедно някой филм?

— Два филма в един и същ ден?

— Добре де, ама ако гледаме някой шедьовър, не може да се прави сравнение, защото той е за обща култура. Ще стана режисьорка. Ще снимам „Клетниците“…

— Какво ти става Зое, постоянно споменаваш „Клетниците“ тези дни?

— Много ми харесва, мамо. Козет ме разплаква с ведрото и с куклата си… И после изживява такава прекрасна любов с Мариус и всичко се нарежда. И вече няма никакви рани в сърцето.

А какво ли правим, когато любовта направи голяма рана в сърцето, толкова голяма, сякаш е дупка от снаряд, толкова огромна, че можем да видим небето през нея? — се замисли Жозефин, докато отиваше към мястото на срещата с Лука. Кой може да ми каже какво чувства той към мен. Не се осмелявам да му кажа „обичам ви“, опасявам се, че думата е прекалено голяма. Защото зная, че моето „обичам ви“ прикрива „а вие обичате ли ме?“, което не се осмелявам да изрека, за да не се отдръпне, пъхнал ръце в джобовете на дъфела. Дали влюбената жена е винаги тревожна, изпълнена с болка?

Той я чакаше при лодките. Седеше на пейка с ръце в джобовете, изпънал крака, дългият му нос го придърпваше към земята, кичур тъмна коса закриваше лицето му. Тя спря и го погледна, преди да го заговори. Нещастието е, че не мога да възприемам любовта повърхностно. Искам да се хвърля на врата на любимия, но толкова се страхувам да не го уплаша, че смирено подавам лице за целувка. Обичам го крадешком. Когато вдига очи към мен, когато улавя погледа ми, аз се нагаждам към неговото настроение. Ставам любовницата, която той очаква да бъда. Паля се от разстояние, контролирам се, когато ме доближи. Това не ви е известно, Лука Джамбели, вземате ме за уплашена мишка, но ако можехте да докоснете с ръка любовта, която клокочи в мен, щяхте да получите изгаряния трета степен. Тази роля ми допада: да извиквам у вас усмивка, да ви успокоявам, да ви очаровам, дегизирам се като нежна и търпелива медицинска сестра и приемам трошиците, които благоволявате да ми подхвърлите, за да ги превърна в дебели филии. Стана година, откакто се срещаме, а не зная за вас нищо повече от това, което ми прошепнахте при първата ни среща. Приличате ми на мъж, който няма апетит към любовта.