Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Беше я забелязал. Стана от пейката. Целуна я по бузата, леко, почти братски. Жозефин се отдръпна, почувствала вече смътната болка, породена от тази целувка. Днес ще говоря с него, реши тя със смелостта, присъща на много срамежливите хора. Ще му разкажа преживелиците си. За какво ми е да имам любим, ако ще крия от него притесненията и болките си?

— Как сте, Жозефин?

— И по-добре съм бивала…

Хайде, каза си тя, давай смело, бъди естествена, говори му, разкажи му за нападението, за пощенската картичка.

— Изживях два ужасни дни — подхвана той, без да й даде възможност да отвори уста. — Брат ми изчезна в петък следобед, когато се бяхме уговорили да се видим в онази бирария, която никак не харесвам, а вие много обичате — той се извърна към нея и се усмихна подигравателно. — Имаше час при лекаря, който го лекуваше от пристъпите на агресия, но не се явил в кабинета. Навсякъде го търсиха, а се появи едва днес сутринта. Беше в ужасно състояние. През цялото време се опасявах, че се е случило най-страшното. Съжалявам, че напразно сте ме чакали. — Държеше ръката на Жозефин и допирът на фината му ръка, топла и суха, я развълнува.

Тя допря буза до ръкава на палтото му. Отърка буза, сякаш да му каже: няма нищо, прощавам ви.

— Чаках ви, после се прибрах да вечерям със Зое. Помислих, че сигурно имате някаква неприятност с… хм… с Виторио.

Изпитваше странно чувство да нарича по име човек, когото не познаваше и който я ненавиждаше. Създаваше й усещане за фалшива близост. Защо ли ме мрази? Нищо не съм му сторила.

— Когато се прибра днес сутринта вкъщи, бях там и го чаках. Прекарах целия вчерашен ден и цялата нощ на канапето в очакване. Изгледа ме, сякаш не ме разпозна. Беше обезумял. Втурна се към банята, без да продума. Убедих го да вземе приспивателно и да си легне, едва се държеше на крака. — Ръката му стисна ръката на Жозефин, сякаш да й предаде отчаянието, което бе преживял през изминалите два дни в очакване на най-ужасното. — Виторио ме тревожи, вече не зная какво да предприема.

Две млади слаби жени, които правеха джогинга си, спряха до тях. Останали без дъх, погледнаха часовниците си, за да видят колко още им остава да търчат. Едната се обади ядосано:

— Тогава му казах: какво по-точно искаш? И той ми отвърна, знаеш ли какво има смелостта да ми каже: да престанеш да ме преследваш! Аз съм го преследвала! И ще ти кажа, че наистина смятам да престана. Повече не мога да го понасям. Какво иска? Да стана гейша? Да ме смачка? Да му въртя вкусни ястия и да разтварям крака, щом ми щракне с пръсти? Предпочитам да си живея сама. Така поне ще ми е спокойно и ще имам и по-малко задължения! — младата жена притисна гърди с ръце в знак на непоколебима решителност, издължените й кафяви очи искряха гневно.

Приятелката й я подкрепи, подсмърчайки. След което махна с ръка да продължат джогинга.

Лука ги изгледа, докато се отдалечаваха.

— Не съм единственият, който има проблеми!

Сега е моментът да му разкажеш за неприятностите си, хайде, насърчи се Жозефин.

— И аз… И аз имам проблеми.

Лука повдигна изненадано вежда.

— Случи ми се нещо много неприятно и нещо много учудващо — заяви Жо престорено небрежно. — От кое да започна?

Черен лабрадор се втурна и се бухна във водата точно пред тяхната пейка. Лука се разсея, следейки го с очи как се гмурка в зеленикавите води на езерото. Повърхността беше толкова мазна, че кръговете, които се образуваха, бяха във всички цветове на дъгата. Раззинало муцуна, кучето пухтеше и плуваше. Стопанинът му беше хвърлил топка и то се втурна да я улови. По черната му лъскава козина се търкаляха течни перли, псето пореше шумно водата и пръскаше всичко наоколо; патиците рязко се отклоняваха от пътя си и недоверчиво се паркираха встрани.

— Ах, тези кучета, направо са невероятни! — възкликна Лука. — Вижте!

Животното се връщаше. Изтръска се, опръска всичко наоколо и пусна топката в краката на стопанина си. Завъртя опашка и излая, подканвайки го да продължи играта. А как да продължа аз, запита се Жозефин, проследявайки с очи топката, която полетя отново, и кучето, което пак се бухна в езерото.

— За какво ми говорехте, Жозефин?

— Казах, че ми се случиха две неща, едното ужасно, другото — странно. — Тя се насилваше да се усмихва, за да потръгне разказът. — Получих картичка от Антоан… мъжа ми… както знаете…

— Но мислех, че е…

Не се осмеляваше да произнесе думата и Жозефин му я подсказа:

— Мъртъв?

— Да. Бяхте ми казали, че…