Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Животът и за в бъдеще ще продължи да ме глези? Много добре знаеш, че не ми пука за парите, за успеха, че бих предпочела да изживея красива любов, да имам до себе си мъж, когото да обожавам, да обичам, знаеш го. Самичка няма да се справя.

Той ще дойде, той е тук, наблизо е.

Кога? Кога? Кажи ми, татко!

Малката звезда не отговаряше.

Жозефин наведе глава между коленете си. Заслуша се във вятъра, в нощта. Обгърна я тишина, сякаш бе в манастирска обител, и тя се приюти в нея. Представи си дълъг манастирски коридор, неравни плочи, внушителни белокаменни колони, оградена градина като зелено петно, висок свод, след него още един, и втори, и трети. Долови лек камбанен звън в далечината, ясните звуци се носеха на равни интервали във въздуха. Пръстите й прехвърляха зърната на броеницата, тя изричаше непознати молитви, благослови, часослови, утринни и вечерни богослужения, цяла литургия, която си бе съчинила и която й заместваше требника. Тя пусна страховете, въпросите да отлетят, престана да мисли за тях. Остави се на вятъра, заслуша се в песента, която й нашепваха шумящите клони, изтананика няколко ноти, започна тихичко да припява.

През ума й се стрелна мисъл: щом Лука не се бе разтревожил особено, вероятно самата аз не смятам, че си заслужава.

Щом Лука не се отнася с повече внимание към мен, значи и аз самата не го проявявам.

Лука се отнася към мен по същия начин, по който аз се отнасям към себе си.

Той не долови тревога в думите ми, страх в гласа ми, не усети забиването на ножа, защото и аз не ги усетих.

Осъзнавам случилото се с мен, но не изпитвам нищо. Намушкаха ме с нож, но не отидох да подам жалба, да потърся закрила, отмъщение или помощ. Намушкаха ме с нож, но аз си замълчах.

То не ме засяга, плъзга се по мен.

Съобщавам някакъв факт, думите са налице, произнасям ги на глас, но те не са обагрени от емоция, безцветни са. Моите думи са неми.

Той не ги чува. Не може да ги чуе. Думи на мъртва жена, отдавна напуснала този свят.

Аз съм тази мъртва жена, която обезличава думите си. Както обезличава и живота си.

И това е от деня, в който майка ми предпочете да спаси Ирис.

В този ден тя задраска живота ми, заличи ме от живота. Все едно ми каза: не заслужаваш да съществуваш, с една дума, вече не съществуваш.

Аз, изпадналото в потрес седемгодишно момиченце, което тракаше със зъби в студените води. Непроумяващо как се извъртя, как силно ме блъсна с лакът и ме запокити в дълбините.

Този ден аз умрях. Превърнах се в мъртва жена, надянала маската на жива жена. Действам, без да правя връзката между това, което правя, и това, което съм. Престанах да съм реална, истинска. Станах виртуална.

Всичко се плъзга.

След като успявам да се измъкна от водата и татко ме понася на ръце, наричайки майка ми престъпница, аз си мисля, че тя не можеше да постъпи другояче, не можеше да ни спаси и двете, тя предпочете Ирис. Намирам го за нормално.

Всичко се плъзга по мен. Не искам нищо. Не притежавам нищо.

Станах старши преподавател по литература, ами добре, няма лошо…

Назначиха ме в Националния център за научни изследвания, една от тримата одобрени сред сто двайсет и трите кандидатури, а, така ли, ами добре…

Омъжих се, превърнах се в старателна и нежна съпруга, която сякаш изпаряваше разсеяната любов на мъжа си.

Бил ми изневерявал? Какво пък, не му е било добре. Милен му действа успокояващо, утешава го.

Аз нямам никакви права, нищо не ми принадлежи, понеже така или иначе не съществувам.

Само продължавам да се преструвам, че съм жива. Раз, два, раз, два. Пиша статии, изнасям лекции, публикувам, подготвям защита на дисертация, в скоро време ще стана ръководител на научни изследвания, ще стигна върха на кариерата си. А, така ли, ами добре…

Всичко това не намира вътрешен отклик в мен, не ми носи никаква радост.

Станах майка. Родих едно момиче, после още едно.

Най-после живнах, съвзех се. Преоткрих детето в себе си. Малкото момиче, разтреперано на брега. Прегръщам го, люлея го, целувам връхчетата на пръстите му, разказвам му приспивни приказки, втечнявам меда, който яде, посвещавам му цялото си време, цялата си любов, всичките си спестявания. Обичам го. Нищо не е достатъчно хубаво за малкото момиченце, починало на седем години, което съживявам с грижи, с компреси, с целувки.

Сестра ми ме моли да напиша книга, която да излезе с нейното име на корицата. Аз приемам.

Книгата жъне огромен успех. Аха, добре…

Страдам, защото ми е отнета, но не протестирам.