Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Трябва да се лекуваш!

— Точно така… Реших да се подложа на лечение.

Жозефин разказа, че съвсем скоро го разбрала, докато гледала звездите и си говорела с Голямата мечка.

— А, ти продължаваш да си говориш със звездите.

— Да!

— И това също си е терапия, и то безплатна.

— Сигурна съм, че ме чува оттам, отгоре, и ми отговаря.

— Щом го вярваш… Аз пък не смятам, че е нужно да се изкатеря чак до звездите, за да ти кажа определено, че майка ти е престъпница, а ти си загубена добрячка, която се оставя да я тъпчат, откакто се е родила.

— Зная, едва сега го разбрах. На четирийсет и три години… Ще отида в полицията. Права си. Добре ми действа да си приказвам с теб, Шърли. Всичко ми се изяснява, когато поговоря с теб.

— Винаги е по-лесно, когато си страничен наблюдател, когато не си вътре в ситуацията. А какво става с писането, напредваш ли?

— Не съвсем. Въртя се в кръг. Търся сюжет за роман и не мога да се спра на нищо. Денем заплитам хиляди истории, които нощем се разплитат. Идеята за „Смирената кралица“ ми дойде, докато си говорехме с теб, спомняш ли си? Бяхме в моята кухня в Курбвоа. Налага се да си дойдеш да се погрижиш за мен…

— Вярвай в себе си.

— Нали знаеш, не съм много силна по тази част… самоувереността…

— Няма закъде да бързаш.

— Не ми харесва да си пропилявам дните в бездействие.

— Ходи на кино, разхождай се, наблюдавай хората по откритите кафенета. Дай воля на въображението си и един ден идеята ще ти падне от небето.

— История за един, който нощем напада с нож самотните жени в парка, и за съпруг, когото са смятали за мъртъв и който изпраща пощенски картички!

— Защо не?

— Не! Искам да забравя всичко това. Ще се върна към хабилитационния си труд.

— Към какво?

— Към хабилитационния си труд, хабилитацията ми за ръководител на научна дейност.

— И какво представлява това… нещо?

— Научни публикации по темата и всички лекции и изследвания, излизали във вид на статии, които представяш на комисията. Ще стане дебела тухла. Вече съм събрала около седемнайсет кила!

— И какъв е смисълът на това упражнение?

— Научна степен, работа в университет. Катедра…

— Означава и повече парички?

— Не! Университетските учени не обръщат много внимание на парите. Дори ги презират. По-скоро това е завършекът, върхът на всяка научна кариера. Ставаш всепризнат учен, отнасят се към теб с уважение, идват ти на крака от цял свят за консултации. С една дума, това, от което се нуждая, за да си лъсна имиджа.

— Жозефин, направо ме смайваш!

— Чакай, още не съм стигнала дотам! Остават ми две-три години усилен труд, за да се подготвя и да се явя на защита.

А това пък е съвсем друго нещо. Става въпрос да отстояваш труда си пред комисията, съставена от мрачни мъже, които по принцип са ужасни женомразци. Цялата ти работа се оглежда под лупа и при първа грешка те отхвърлят. В деня на защитата е препоръчително да облечеш размъкната пола, да обуеш обувки без токове, да може да се заплитат на плитки космите на краката ти и подмишниците ти да са гъсто обрасли.

Шърли възкликна, сякаш беше проследила безмълвния ход на мисълта й:

— Жо, ти си мазохистка!

— Зная, реших да поработя и по този въпрос и да се науча да не позволявам да ми се качват на главата! От приказките със звездите се преизпълних с добри намерения!

— Млечният път те е ударил по сметанката! А любовния живот, него къде го слагаш в това бурно море от сиво вещество?

Жозефин се изчерви.

— След като приключа с ровенето из старинните писания и след като сложа Зое да спи…

— Така си и мислех, той е тънък като цигарена хартия!

— Не можем всички да спим с мъжа в черно!

— Печелиш точка!

— А какво става с мъжа в черно?

— Не мога да го забравя. Ужасно е. Реших да не го виждам повече, сърцето ми не иска, мозъкът ми отказва, но той ми липсва и всяка клетчица на съществото ми го зове. Знаеш ли какво, Жо? Любовта се ражда в сърцето, но живее под кожата. И той се е притаил под кожата ми. Дебне ме от засада. Ох, Жо, ако знаеш колко ми липсва…

Случваше се да ме ощипе от вътрешната страна на бедрото и да ми направи синка, изпитвах удоволствие от болката, от цвета, от следата, която ми оставяше, доказателство за миговете, в които бях в състояние да приема смъртта, защото знаех, че онова, което следваше, щеше да е безцветно, нищо, изкуствено дишане. Мислех за него, гледайки синината, галех я, беше ми скъпа, няма какво да ти разправям, мъничка моя Жо…