Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— И какво правиш, за да не мислиш за него? — попита Жозефин.

— Стискам зъби… Основах асоциация за борба със затлъстяването. Обикалям училищата и уча децата да се хранят правилно, защото произвеждаме едно затлъстяло общество.

— В него не влизат моите дъщери.

— Естествено… ти ги храниш с вкусни и разнообразни ястия от бебета. Между другото, докато сме на темата, дъщеря ти и синът ми са станали неразделни.

— Ортанс и Гари? Искаш да кажеш, че са влюбени?

— Не зная, но се срещат много често.

— Ще ги разпитаме, когато си дойдат в Париж.

— Видях също и Филип. Оня ден в галерията „Тейт“. Стоеше, запленен от платно в червено и черно на Ротко 2 2 Марк Ротко (Маркус Роткович, 1903–1970) — американски художник, роден в Русия. Самият той се окачествява като абстрактен експресионист. — Б.пр. .

— Сам? — попита Жозефин, изненадана, че сърцето й заби учестено.

— Амии… Не. Беше с руса жена. Представи я като художествен експерт, помагала му да купува, защото събирал колекция. Имал много свободно време, откакто се оттегли от бизнеса…

— Как изглеждаше експертката?

— Не беше зле.

— Ако не ми беше приятелка, може би щеше да кажеш дори, че…

— Съвсем не изглеждаше зле. Трябва да дойдеш в Лондон, Жо. Той е съблазнителен, богат, има много свободно време. Засега живее сам със сина си, идеална плячка за изгладнели вълчици.

— Не мога и ти си съвсем наясно.

— Ирис?

Жозефин прехапа устна и не отговори.

— Да знаеш, мъжът в черно… Когато се срещахме по хотелите, когато ме чакаше в стаята на шестия етаж, изтегнат на леглото… Нямах търпение да чакам асансьора. Тичах нагоре по стълбите, блъсвах вратата и се хвърлях отгоре му.

— Аз, нали ме знаеш, колкото до изблиците на страст — приличам по-скоро на костенурките.

Шърли въздъхна шумно.

— Може би ще е добре да се промениш, Жо.

— Да се превърна в амазонка? Ще падна от коня, щом подкара в тръс!

— Ще паднеш веднъж, после веднага ще го възседнеш отново.

— Ти наистина ли вярваш, че никога не съм била влюбена, ама истински влюбена?

— Вярвам, че тепърва ще има да откриваш още много неща и че това е чудесно. Животът започва да ти поднася изненади!

Жозефин си каза, че ако хвърляше толкова усилия да изучава живота, колкото да работи по дисертацията си, вероятно щеше да е по-отворена.

Обходи с поглед кухнята. Истинска лаборатория — също толкова чиста и бяла. Ще отида до пазара да купя връзки лук и чесън, нанизи червени и зелени чушки, златни ябълки, кошници, дървени съдини, кърпи, ще закача по стените постери и календари, стените ще грейнат. Разговорите с Шърли я успокояваха, навеждаха я на мисълта да наслага лампички из апартамента. Шърли беше за нея повече от най-близка приятелка. Тя беше човекът, на когото можеше да каже всичко, без да се опасява от каквито и да е последствия или че може да изпадне в ролята на заложник.

— Ела бързо — прошепна тя в слушалката, преди да затвори телефона. — Имам нужда от теб.

На другата сутрин Жозефин отиде до кварталния полицейски участък. След продължително чакане в коридора, който миришеше на препарат за почистване с аромат на череши, влезе в тесен кабинет без прозорец, осветен от пожълтяла плафониера, която придаваше на стаята вид на аквариум.

Тя изложи фактите на полицейския служител. Беше млада жена с опъната назад кестенява коса, с тънки устни и орлов нос. Носеше светлосиня риза, тъмносин униформен костюм, малка златна обичка на лявото ухо. Името и беше изписано на табелката на бюрото. Полицайката я попита за името, презимето, адреса. Причината за идването в участъка. Изслуша я, без да потрепне и най-малко мускулче на лицето й. Изрази учудване, че Жозефин е чакала толкова време, преди да съобщи за нападението. Очевидно й се стори съмнително. Предложи на посетителката да мине медицински преглед. Жозефин отклони предложението. Помоли я да опише мъжа, попита за някаква набиваща се на очи подробност, която би могла да помогне при разследването. Жозефин спомена гладките и чисти подметки на обувките, носовия глас, това, че не се беше изпотил. Едната вежда на полицайката литна нагоре, явно беше учудена от този детайл, след което продължи да трака по клавиатурата. Попита я да уточни дали няма някой зложелател, дали не я беше ограбил или изнасилил. Произнасяше думите като автомат, без никаква емоция. Изреждаше факти.

На Жозефин й се доплака.

Какъв е този свят, в който насилието се е превърнало в нещо толкова обичайно, че жената не вдигаше поглед от клавиатурата, за да прояви вълнение, съпричастие? — се чудеше Жозефин, когато излезе от участъка и се озова насред уличния шум и обляната от дневна светлина улица.