Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Когато дъщеря ми Ортанс излиза по телевизията да разкрие истината и ме изкарва в светлината на прожекторите, аз изчезвам, не искам да ме виждат, не искам да ме разпознават. Нищо няма за гледане, нищо за узнаване: аз съм мъртва.

От онзи ден насред бушуващия океан при Ландите нищо вече не е в състояние да ме засегне, тъй като престанах да съществувам.

От онзи ден нататък нещата се случват, но не оставят следа у мен.

Аз съм мъртва. Превърнах се във фигурант в собствения си живот.

Тя отново вдигна лице към звездите. Стори й се, че Млечният път примигва, разпръсквайки седефени искри.

Каза си, че ще отиде да купи бели камелии. Тя много обичаше белите камелии.

— Шърли?

— Жозефин!

В устата на Шърли името й ехтеше като звук на бойна тръба. Тя наблягаше на първата сричка, извисяваше глас и рисуваше арабески от звуци: Жозефииин! В отговор бе задължително да се покажеш на висота и да откликнеш на същите висини, иначе имаше опасност да бъдеш подложена на строг разпит: „Какво ти е? Не си ли добре? Чувстваш се скапана, без самочувствие? Криеш нещо от мен…“

— Шъъърлиии! Липсваш ми! Върни се в Париж, моля те. Вече имам голям апартамент и мога да те приема, и теб, и свитата ти.

— В момента няма влюбен паж, който да кръжи покрай мен. Сложила съм си колана за целомъдрие. Въздържанието е моето сладострастие!

— Тогава идвай…

— Не е невъзможно и да се появя в най-скоро време за кратко посещение при надменните жаби.

— Не кратко посещение, по-скоро окупация, хубава Стогодишна война!

Шърли се разсмя. Ах, този неин смях! Лепеше тапети, окачваше пердета и завеси, картини, изпълваше стаята докрай.

— Кога пристигаш? — попита Жозефин.

— За Коледа… Заедно с Ортанс и Гари.

— Но нали ще поостанеш? Животът без теб не е същият.

— Я чакай, това си е направо обяснение в любов.

— Обясненията в приятелство и в любов си приличат.

— Значи… как си в новия апартамент?

— Имам чувството, че съм на гости у дома. Сядам на крайчеца на канапето, чукам на вратата, преди да вляза в хола, и си прекарвам в кухнята, където ми е най-уютно.

— Не можеш да ме учудиш, познавам те добре!

— Спрях се на този апартамент, за да направя щастлива Ортанс, а тя взе, че замина за Лондон… — и дълбоко въздъхна, сякаш искаше да каже, че това си е съвсем в стила на Ортанс. Оставяш дара си пред затворена врата. — Зое е като мен. Тук сме като чужденки, все едно сме в друга страна. Хората са студени, дистанцирани, високомерни. Носят двуредни костюми и имената им са двойни с тирета. Единствено портиерката е неподправена и жива. Казва се Ифижени, сменя си цвета на косата всеки месец, от яркочервена я прави леденосинкава, става неузнаваема, но се усмихва истински, когато ми носи пощата.

— Ифижени! Тази няма да свърши добре! Ифигения, пожертвана от баща си или от мъжа си…

— Живее в портиерското жилище с двете си деца, петгодишно момченце и седемгодишно момиченце. Всяка сутрин в шест и половина изнася кофите за боклук.

— Да ти кажа отсега: ще се сприятелите… Познавам те.

Не е невъзможно, си каза Жозефин. Тя пее, докато чисти стълбището, танцува с маркуча на прахосмукачката, прави балони от дъвки, които се лепват по лицето й. Единственият път, когато Жозефин почука на вратата на портиерското жилище, Ифижени й отвори, натъкмена като каубой.

— Звънях ти в събота и неделя, нямаше те.

— Бях в провинцията, в Съсекс, при приятели. Но бездруго бях решила да ти звънна. Как е животът?

Жозефин пошепна, че имало какво да се желае… след което й разказа всичко най-подробно. На няколко пъти Шърли възкликваше „oh! Shit! Жоозефииин!“, за да изрази страха си, смайването, помоли я да разкаже подробности, замисли се, после реши да се заеме с проблемите един по един.

— Да започнем със загадъчния убиец. Лука е прав, трябва да отидеш в полицията. Наистина може да нападне отново! Представи си, че убие някоя жена под прозорците ти…

Жозефин кимна.

— Опитай се да си спомниш всичко, когато отидеш при ченгетата да подадеш жалба. Понякога някоя незначителна подробност може да ги насочи по правилната следа.

— Подметките на обувките му бяха чисти.

— На обувките му? Ти забеляза ли ги?

— Да. Запазени чисти и гладки подметки, сякаш обувките му бяха току-що извадени от кутия. Хубави обувки тип „Уестън“ или „Чърч“, нали ги знаеш.

— Аха… — отвърна Шърли. — Значи не е някой хулиган от предградията, след като носи „Чърч“. И това не е много добре за разследването.