Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— И аз така мислех.

— Странно наистина.

Жозефин изчака да й зададе някакъв въпрос, да изкаже някакво предположение, да изрази учудването си, нещо, каквото и да е, за да обсъдят новината, обаче той се задоволи да свъси вежди и попита:

— А другата новина, ужасната?

Ха! — каза си Жозефин, съобщих му, че мъртвец пише картичка, купува марка, залепва я на картичката, пуска я в кутията, а той ми отвръща: „И какво друго?“. Струва му се нормално. Мъртъвците стават нощем да си водят кореспонденцията. Всъщност мъртъвците не са мъртви, те се редят на опашка в пощата, затова винаги се налага да чакаме. Тя преглътна и изтърси неочаквано:

— За малко да ме убият!

— Да ви убият, вас, Жозефин? Не е възможно!

А защо да не е? Няма да съм красив труп, така ли? Нямам вид на човек, който може да бъде убит?

— В петък вечерта, когато се прибирах след несъстоялата се среща, бях намушкана с нож право в сърцето. Тук!

Тя се удари по гърдите, за да подчертае драматизма на съобщението, и се усети смешна. Ролята на жертва на улично произшествие май не й подхождаше особено. Смята, че се правя на интересна, за да съпернича на брат му.

— Направо невероятна история! Ако ви бяха намушкали с нож, щяхте да сте мъртва…

— Спаси ме една обувка, обувката на Антоан…

Тя му обясни спокойно какво й се беше случило. Той я изслуша, загледан в ято прелитащи гълъби.

— Съобщихте ли в полицията?

— Не. Не исках Зое да разбере.

Той недоверчиво я изгледа.

— Жозефин! Ако сте станали жертва на нападение, трябваше да отидете в полицията!

— Какво искате да кажете с това „ако“? Бях нападната.

— Представете си, че този човек нападне някой друг, отговорността ще падне върху вас! Нечия смърт ще тежи на съвестта ви.

Не само не я прегърна, за да я успокои, да й каже: с вас съм, ще ви пазя, а на всичко отгоре й създаваше чувство за вина, намеквайки за вероятна нова жертва. Тя го погледна объркано, какво ли трябваше да му се случи на този човек, за да се развълнува?

— Не ми ли вярвате?

— Напротив… Вярвам ви. Просто ви съветвам да подадете жалба срещу непознат извършител.

— Изглеждате добре осведомен!

— Покрай брат ми съм ходил доста по полицейски участъци. Знам ги почти всички в Париж.

Тя го изгледа смаяна. Отново заора в своя си случай. Беше се отклонил за кратко, докато я слушаше, след което пак се върна на своите нещастия. Това ли е моят любим, прекрасният мъж? Човекът, който пише книга за сълзите, който цитира Жюл Мишле: „Скъпоценните сълзи са се превърнали в бистри легенди, в прекрасни стихове и издигайки се към небесата, са изкристализирали в гигантски катедрали, които се стремят да стигнат до Бог!“. Свито сърце, да. Същинска стафида. Той обгърна раменете й, притегли я към себе си и нежно и уморено прошепна:

— Жозефин, не мога да се занимавам с проблемите на всички хора. Нека не се задълбочаваме толкова, съгласна ли сте? Чувствам се добре с вас. Вие сте единственото ми кътче на веселие, смях и нежност. Нека не го унищожаваме. Моля ви…

Жозефин кимна примирено.

Продължиха разходката си покрай езерото, разминаваха се с хора, които правеха сутрешния си крос, други кучета плувци, деца на колелета и прегърбените татковци, припкащи подире им да ги придържат, за да не изгубят равновесие, един черен великан, гол до кръста и плувнал в пот, който също тичаше. Тя се замисли дали да не попита: „А вие за какво искахте да говорим онази вечер, когато щяхме да се срещнем в бирарията? Стори ми се, че беше нещо важно“, но се отказа.

Ръката на Лука върху рамото й я галеше, но на нея й се стори, че възнамерява да излети.

Този ден сърцето й поохладня към Лука.

Вечерта Жозефин излезе на балкона, за да се усамоти.

Когато реши да потърси нов апартамент, първият й въпрос към брокера, преди да разбере за цената, изложението, етажа, квартала, дали има наблизо спирка на метрото, какво е състоянието на покрива и на улуците, неизменно беше: „Има ли балкон? Истински балкон, където да седна, да си протегна краката и да гледам звездите“.

Новият й апартамент имаше балкон. Голям и красив балкон с черна, издута, тежка и богаташка решетка от ковано желязо, с преплетени мотиви като красиво изписани букви от учителка на черната дъска.

Жозефин искаше да има балкон, за да си говори със звездите.

Да си говори с баща си, Люсиен Плисоние, починал преди години на 13 юли, тогава тя беше десетгодишна, ракетите гърмяха, хората танцуваха, фойерверките се пръскаха в небето и кучетата виеха на умряло. Майка й се омъжи за Марсел Гробз, който се оказа добър и щедър пастрок, но не знаеше как да се впише между вечно киселата си съпруга и двете момиченца. Така и не успя, обичаше ги отдалече като чужд човек, който държи в джоба си билет за връщане.