Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Беше придобила този навик, когато я налегнеше меланхолията. Чакаше да се свечери, загръщаше се с някоя завивка, излизаше на балкона и говореше на звездите.

Всичко, което не си бяха казали, докато беше жив, си го казваха сега с посредничеството на Млечния път. Жозефин признаваше, че е леко ирационално, признаваше, че може да я помислят за луда, да я затворят в клиника, да й налепят електроди по главата и да пуснат ток, но не й пукаше. Знаеше, че той е там, че я слуша, нещо повече, пращаше й знаци. Уговаряха се някоя звезда да им бъде сигнал, например най-малката на опашката на Голямата мечка, и той я правеше да заискри по-ярко. Или да мъждука. Не се получаваше всеки път, щеше да е прекалено лесно. Случваше се да не й отговаря. Но когато й потънеха гемиите, той й хвърляше спасителен пояс. Понякога караше да присветва някоя лампа в банята, или фара на колело по пътя, или уличното осветление. Той обичаше осветителните тела.

Тя следваше неизменно един и същ ритуал. Сядаше в ъгъла на балкона с подвити крака, облакътена на коленете си, и вдигаше глава към небето. Първо откриваше местоположението на Голямата мечка, после малката звезда в края и започваше да говори. Всеки път, когато произнасяше думата „татко“, очите я засмъдяваха, а когато казваше: „Татко! Миличък мой татко!“ — задължително се разплакваше.

Същата вечер се настани на балкона, взря се в небето, откри Голямата мечка, изпрати й въздушна целувка, прошепна татко, татко… тъжно ми е, много съм тъжна, задушавам се, сърцето ми е свито. Първо нападението в парка, после пощенската картичка от Антоан и за капак преди малко реакцията на Лука, неговата студенина, вежливото му безразличие. Как се справят хората с преливащите чувства? Ако ги изразят неподобаващо, се получава обратният ефект. Когато подаряваме рози, не ги връчваме с дръжките нагоре, та да се убоде получателят. Аз постъпвам по този начин с чувствата, подарявам ги наопаки.

Тя се взираше в малката звезда. Струваше й се, че ту светва, ту угасва, светва отново, сякаш я подканва да излее душата си, давай, скъпа, говори, слушам те, говори.

Татко, животът ме завъртя във вихър. Давя се.

Спомняш ли си, когато бях малка, едва не се удавих, а ти ме гледаше от брега, без да можеш да ми помогнеш, защото морето се беше разбушувало, а ти не знаеш да плуваш… Спомняш ли си?

Морето беше спокойно, когато влязохме с мама и Ирис. Мама ни водеше, плувайки мощен кроул, Ирис подир нея, а аз ги следвах по-назад, гледах да не ги изпусна. Бях към седемгодишна. Изви се внезапно вятър, вълните се надигаха все по-високо, течението ни повлече, а ти беше съвсем малка точица на плажа и размахваше ръце ужасен. Щяхме да се удавим. Тогава мама предпочете да спаси Ирис. Може би не беше в състояние да ни спаси и двете, но тя реши да спаси Ирис. Хвана я здраво под мишницата си и я изтегли на пясъка, остави ме сама да се давя, да гълтам и да плюя солената вода, да ме подмятат вълните и да подскачам като камъче във всички посоки. Когато разбрах, че ме бе изоставила на произвола на съдбата, се помъчих да доплувам до нея, за да се вкопча в нея, а тя се обърна и ми изкрещя: пусни ме, пусни ме, и ме отблъсна. С един удар на рамото. И досега не зная как успях да изплувам, как се добрах до плажа, и досега не мога да си обясня, сякаш една ръка ме грабна, издърпа ме за косата и ме пусна на твърдата земя.

Зная само, че едва не се удавих.

Сега съм в същото положение. Вълненията са много силни, те ме повличат много надалече. Прекалено далече, прекалено неудържимо. Прекалено съм самотна. Тъжна съм, татко. Тъжна съм, че трябва да понасям гнева на Ирис, насилието на някакъв непознат, невероятната поява на съпруга си, безразличието на Лука. Прекалено ми е тежко. А пък не съм достатъчно силна.

Малката звезда беше угаснала.

Искаш да кажеш, че се оплаквам излишно, че не е сериозно? Не е справедливо. Знаеш го отлично.

И сякаш баща й там горе призна, че добродетелта е била несправедливо обвинена и набедена, и си припомни прикритото престъпление: малката звезда светна отново.

Аха, спомняш си, значи. Ти не си забравил. Един път вече оцелях, а дали ще оцелея този път?

Това е животът. Всичко опира до него. Той никога не те оставя да бездействаш дълго време, тъкмо обратното, винаги ти намира някакво занимание.

Човек не се ражда, за да бездейства.

Аз обаче не преставам. Въртя се насам-натам като бясна. Всичко се крепи единствено на моите рамене.

Животът ме е разглезил, от друга страна? Имаш право.