Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Защо?

— Защото чистите подметки не подсказват нищо. Нито теглото, нито ръста на извършителя. Нито пък последните места, през които е минал. За разлика от тях износената стара подметка е извор на ценни сведения. Имаш ли някаква представа за възрастта му?

— Не. Беше силен, няма съмнение. А, да! Гласът му беше носов, чух го, докато бълваше мръсотиите и ругатните. Определено имаше носов глас. Говореше така… — тя повтори думите на мъжа с гъгнещ глас. — И още нещо. Лъхаше на приятна миризма. Искам да кажа, че не смърдеше на пот.

— Това обяснява, че е извършил деянието си хладнокръвно, без да се паникьоса. Подготвил е постъпката си, обмислил я е. Истинска постановка. Вероятно изпитва чувство на реванш, на отмъщение. Изчиства някаква несправедливост, която му е причинена. Научих това, когато бях в разузнаването. Според теб не е имало „отделяне на течност“?

Терминът изненада Жозефин, но не я учуди. Миналото на Шърли, нейната осведоменост за света на насилието излезе на повърхността с простия израз „отделяне на течност“. За да прикрие тайната на произхода си, Шърли е била известно време в разузнавателната служба на Нейно величество. Обучавали са я за телохранител и там се е научила да се бие, да се защищава, да разчита по лицата и най-потайните намерения. Беше се движила сред готови на всичко мъже, беше предотвратявала заговори, беше свикнала да прониква в умове с престъпна нагласа. Жозефин се възхищаваше от нейното хладнокръвие. Всеки може да стане престъпник, учудващото не е това, а как не се случва по-често, обикновено твърдеше тя, когато Жозефин започнеше да я разпитва.

— Значи не може да е Антоан — заключи Жо.

— Мислила си по въпроса…

— След… след като получихме пощенската картичка. Не можах да мигна и след дълги размишления си казах, че може да е бил той… Срам ме е да си го призная, но така беше…

— Антоан обилно се потеше, ако не ме лъже паметта, права ли съм?

— Да. Потта направо се лееше от него, особено ако му предстоеше някакво изпитание. Сякаш го поливаха с маркуч.

— Следователно не е бил той. Освен ако не се е променил… Но все пак си го помислила…

— Ох, толкова се срамувам…

— Разбирам те, появата му е повече от странна. Или е написал картичката предварително и е помолил да я изпратят след смъртта му, или е жив и здрав и се навърта наоколо. Познавайки добре мъжа ти и увлечението му по представленията и всякакви постановки, бих допуснала всичко. Той разказваше какви ли не истории. Беше толкова велик, толкова важен в собствените си очи! Може би е искал да продължи смъртта си като онези не особено добри актьори, които с часове умират на сцената, разтегляйки репликите, за да изпъкнат пред колегите си.

— Не ставай лоша, Шърли.

— За човек като него да умре ей така, за секунди, си е направо обидно, забравят те, заравят те и просто ставаш никой.

Беше яхнала метлата и Жозефин не можеше да я спре.

— С изпращането на картичката Антоан си урежда още живот, не ви позволява да го забравите и става обект на вашите разговори.

— За мен наистина си беше голям шок… но е много жестоко към Зое. Тя непоколебимо вярва, че е жив.

— А на него изобщо не му пука! Той е прекалено голям егоист. Никога не съм изпитвала кой знае какво уважение към мъжа ти.

— Престани! Той е мъртъв!

— Дано! Оставаше само да застане като часовой пред вратата ви!

Жозефин чу свистене на кипнал чайник. Очевидно Шърли отиде да го изключи, защото звукът заглъхна. Tea time. Жозефин си представи Шърли в кухнята и как залива с врялата вода ароматните листенца, притиснала слушалката с брадичка. Тя имаше най-разнообразни чайове, подредени в шарени метални кутии, от които лъхваха опияняващи ухания, когато отваряше капачетата. Зелен чай, червен, черен, бял, „Княз Игор“, „Цар Александър“, „Марко Поло“. Запарваше го точно три минути и половина, след което го прецеждаше от листенцата. Прилежно и съсредоточено спазваше ритуала.

— Колкото до безразличието на Лука, какво да ти кажа? — продължи тя, преминавайки директно от тема в тема. — Той си беше такъв от самото начало, а ти го подкрепяш в неговото нежно дистанциране. Издигнала си го на пиедестал, поливаш му миро, кадиш му тамян и се влачиш в краката му. Ти просто така се държиш с мъжете, поднасяш им извиненията си, че дишаш, благодариш им, че са благоволили да те удостоят с поглед.

— Май не обичам да ме обичат…

— Обаче?… Хайде, Жо, кажи си…

— Обаче имам усещането, че непрекъснато чакам с четири очи, гладна за любов.