Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Ортанс признаваше, че е очарователен, блестящ, оригинален.

Той беше против потребителското общество. Беше се примирил с мобилните телефони, но странеше от модните аксесоари на новите технологии. Когато си купуваше дрехи, вземаше само по една дори ако ризите например бяха на промоция и вървяха по две за цената на една.

— Вземи си още една, щом е гратис! — настояваше Ортанс.

— Имам само едно тяло, Ортанс!

Освен всичко друго е и красив, каза си тя и пак подуши ръкавиците.

Висок, красив, от кралско потекло, всичко това на сто и петдесет квадрата с изглед към Грийн Парк. Без капка усилие. Каква несправедливост.

Тя мина с прахосмукачката по ръкохватките на стария кожен фотьойл, помисли си: има, разбира се, мъже, които тичат подире ми, обаче са грозни. Или ниски. Мразя ниските мъже. Те са най-проклетата, най-вкиснатата и най-злопаметната категория. Дребният мъж е лош човек. Не може да прости на света заради ниския си ръст. Гари може да е флегматичен, нехаен, но е прекрасен. Още повече че не е обременен с грижи за безрадостната действителност. Освободен е от подобно задължение. Впрочем това им харесвам на парите: правят те независим от реалността.

Когато имам пари, ще бъда независима от реалността.

Тя се наведе над прахосмукачката и се взря смаяна, слисана: в мокета щъкаха животинки. Цяла колония хлебарки. Тя разроши тъканта, притисна маркуча върху мърдащите насекоми и мислено си представи ужасния им край. Така им се пада! После ще хвърля торбата в огъня, за да съм сигурна, че са пукнали. Представи си ги как пращят в пламъците с разкривени крачета, разтопена обвивка, спечени бели дробове. При тази мисъл се усмихна и продължи да чисти, разтапяйки се от наслада. С удоволствие бих изсмукала и Агата заедно с хлебарките. Бих я удушила с чорапогащниците, които захвърля където й падне. Ще се задушава бавно, езикът й ще увисне, огромен, кошмарен, лилав, ще се гърчи, ще умолява…

— Скъпа моя Ортанс — й бе заявил един ден Гари, докато вървяха надолу по „Оксфорд Стрийт“, — би трябвало да отидеш на психоаналитик, ти си чудовище.

— Защото казвам каквото мисля?

— Защото се осмеляваш да мислиш това, което мислиш!

— Изключено, ще взема да изгубя художествената си дарба. Не желая да ставам нормална, искам да бъда гениална невротичка като Шанел! Да не мислиш, че тя е ходила на психоаналитик!

— Нямам представа, но ще поровя из литературата.

— Имам недостатъци и си ги зная, разбирам ги и си прощавам. Точка, край. Ако не хитруваш със себе си, имаш отговор за всичко. Само онези, които си измислят разни истории, лягат на кушетката на психоаналитиците, аз съм момиче, което си носи отговорността за постъпките си и се обича. Намирам, че съм чудесна, красива, интелигентна, талантлива. Няма смисъл да правя усилия, за да се харесвам на околните.

— Точно това имах предвид: ти си чудовище.

— Искам да ти кажа нещо, Гари, нагледала съм се как майка ми се оставяше да я прецакват, затова съм си дала обещание да прецакам целия свят, преди някой да докосне и един-единствен косъм на главата ми.

— Майка ти е светица и не заслужава да има дъщеря като теб.

— Светица, която ме накара да изпитвам ужас от добротата и милосърдието! Тя изигра ролята на психоаналитик, обаче наопаки: усилваше всичките ми неврози! Впрочем и за това благодаря, защото докато човек отстоява своята различност, пълната си противоположност и необремененост от разните добри чувства и намерения, точно тогава успява.

— В кое успява, Ортанс?

— Да върви напред, не губи време, освобождава се, властва, прави каквото пожелае, печели много пари. Като мадмоазел Шанел, нали ти казвам. Едва когато успея, ще мога да си позволя да бъда човечна. Това ще ми бъде един вид хоби, приятно занимание.

— Ще бъде прекалено късно. Ще останеш сама, без приятели.

— Лесно ти е на теб да говориш така. Роден си с цял комплект златни лъжички в устата. Аз обаче трябва да бачкам, да се потя, да се изкривя от бачкане…

— Нямаш много мазоли по ръцете, като те гледам!

— Мазолите при мен са в душата.

— Тоест имаш душа? Приятно ми е да го науча.

Тя млъкна, дълбоко обидена. Разбира се, че имам душа. Просто не я размахвам, не парадирам с нея. Когато Зое й се бе обадила да й съобщи, че са получили картичка от баща им, сърцето й се сви. И когато с треперлив гласец я бе попитала: следващия път при идването ми в Лондон ще може ли да остана да спя при теб, тя бе казала: да, Зое, да. Ето ти доказателство, че има душа, нали?