Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

На връщане в колата Александър му каза: „Друг път не ме оставяй сам с мама, татко. Тя ме плаши. Наистина ме плаши. Хем е тук, хем не е тук, очите й са празни. — След което веднага добави с професионален тон на лекар, докато си закопчаваше колана: — Много е отслабнала, не намираш ли?“

Той разполагаше с много време, за да се грижи за сина си, и го оползотворяваше максимално. Беше запазил ръководството на адвокатската си фирма в Париж, но задълженията му се изчерпваха с контрола на работата. Получаваше дивиденти, които не бяха за пренебрегване, напротив, но вече не бе принуден да се подчинява на разни досадни задължения, които само допреди година го тормозеха, например да ходи всеки ден в кантората. Случваше се да поема някои по-заплетени дела, когато му искаха мнение. Понякога намираше клиенти, което не му беше неприятно, и той проследяваше как тръгват нещата. После ги прехвърляше на сътрудниците си. Някой ден щеше отново да му дойде желание за работа, за борба.

За момента нямаше особени желания. Скъсването с Ирис беше белязано с насилие и същевременно го освободи. Беше се откъснал от нея малко по малко, беше се оставил да плува по течението, докато свикне с мисълта, че повече няма да живее с нея, а при срещата на Ирис и Габор Минар в нюйоркския „Уолдорф Астория“ беше изпитал силна болка, както когато отлепваш рязко пластир от рана. Болезнено, но неизбежно. Беше помислил, че жена му ще се хвърли в чуждите обятия пред очите му, сякаш той не съществуваше. Мисълта отекна болезнено в душата му. Но същевременно се беше почувствал освободен. Друго чувство, смесица от презрение и съжаление, бе изместило любовта му към Ирис. Обичал съм само образ, несъмнено много красив образ, но и аз също бях само реклама. Реклама на успеха. Мъж, изпълнен със самоувереност, надменност, целеустременост. Мъж, който гордо върви напред, горд от успеха си. Мъж, който се беше изградил от нищото.

Изпод пластира изникна съвсем различен човек, освободен от привидното, от преструвките, от светските изяви. Мъж, когото опознаваше постепенно, който го объркваше понякога. Каква беше ролята на Жозефин в появата на този мъж? — се питаше той. Беше изиграла определена роля, той бе убеден. По нейния си начин, дискретно и незабележимо. Жозефин беше като морски въздух, в който се отварят докрай белите ти дробове. Той си спомняше целувката им в парижкия му кабинет. Беше я хванал за китката и я бе придърпал към себе си…

Реши да се установи в Лондон. Да изостави парижките си навици и да си направи равносметка в чуждия град. Там си беше създал приятели, по-точно познанства, членуваше в един клуб. Родителите му живееха наблизо. Париж беше на три часа път. Той често отскачаше дотам. Водеше Александър при Ирис. Не се обаждаше на Жозефин. Не бе дошъл моментът. Намирам се в странен период. В очакване съм. В мъртва точка. Нищо не зная. Трябва отново да се уча на всичко.

Той вдигна от себе си натежалата от съня ръка и стана. Потърси часовника си, който бе оставил на мокета. Седем и половина. Трябваше да си тръгва.

Как се казваше тя? Деби, Доти, Доли, Дейзи?

Обу си боксерките, облече си ризата и посегна за панталона си, а момичето се обърна, замижа и вдигна ръка, за да се предпази от светлината.

— Колко е часът?

— Шест.

— Ама то си е направо посред нощ!

Той долови в дъха й миризмата на снощната бира и се отдръпна.

— Трябва да си вървя, имам… хм… имам дете, което ме чака, и…

— И жена?

— Хм… да.

Тя се врътна и гушна възглавницата с две ръце.

— Деби…

— Доти.

— Доти… не бъди тъжна.

— Не съм тъжна.

— Напротив. По гърба ти виждам, че си тъжна.

— Не съм…

— Наистина се налага да си тръгвам.

— Така ли се отнасяш с всички жени, Еди?

— Филип.

— Купуваш ги с пет бири, чукаш ги и после чао, без дори да им кажеш едно благодаря!

— Да речем, че в този момент не съм особено изискан, права си. Важното е, че не искам да те наскърбявам.

— Не се получава!

— Деби, знаеш…

— Доти!

— Двамата бяхме съгласни, не съм те изнасилил, нали?

— Няма значение. Не може да се изнижеш като крадец, след като си направи кефа. Не е любезно за този, който остава.

— Наистина ми се налага да тръгвам.

— Как тогава да не се чувствам унизена, я ми кажи? Опропастяваш ми целия ден! А може да ми държа влага и за утре!

Тя продължаваше да му говори с гръб към него, хапейки възглавницата.

— Какво да направя за теб? Нуждаеш ли се от пари, от съвети, от внимание?

— Изпарявай се, тъпако! Не съм нито курва, нито загубенячка! Аз съм счетоводителка във фирмата „Харви и Фридли“.