Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Разгневена, Анриет тропна с крак.

— Защото се отъркват един в друг? Отвратително!

— О, не, госпожо, напротив, много е умилително! Само да можехте да ги видите! Действа обнадеждаващо; откакто работя у тях, започнах да вярвам в любовта.

Анриет си тръгна отвратена, демонстративно запушила нос.

След което реши да пробва от портиерката да докопа сведения, които, използвани по подходящ начин, биха й свършили работа, но се отказа. Не се виждаше в ролята на похитителка на деца, нито как плаща на някого, който да премахне майката.

Все още не бяха официално разведени с Марсел, тя създаваше хиляди пречки, затруднения, отлагаше насрочената фатална дата, на която той щеше да си възвърне свободата и можеше да встъпи в законен брак. Това беше единственият й коз: тя все още беше омъжена и нямаше скоро да се причисли към разведените. Законът я закриляше.

Налагаше се да кове желязото уверено и изкусно. Марсел не беше глупак. Можеше да бъде безмилостен. Беше го виждала в действие. Мачкаше опасните противници широко и невинно усмихнат, истинско дете. Объркваше противника с хитри увъртания.

Ще открия, ще открия непременно, убеждаваше се тя всеки ден, докато подтичваше по авеню „Де Терн“, авеню „Дьо Ваграм“, авеню „Ниел“, авеню „Фош“ подир детето, което ненавиждаше. Тези разходки я изтощаваха. Съперницата й, по-млада и по-пъргава, буташе количката с лекота. Тя се прибираше вкъщи с изранени до кръв стъпала и потъваше в размишления, докато разперените й пръсти киснеха в леген с подсолена вода. Винаги съм се оправяла и сега няма да се оставя този дърт перверзник да ме унищожи.

Случваше й се в ранни зори, когато дрезгавината на новия ден прозираше през пердетата, да си позволи един върховен лукс, защото за нея бе изключителна рядкост: да си поплаче. Тя проливаше оскъдни студени сълзи, размишлявайки върху живота си, който би трябвало да е ведър и сладък, ако нещастието не я бе взело на мушка. На мушка, повтаряше тя, разтърсена от гневни ридания. Действително нямах късмет, животът е лотария и на мен се падна непечеливш билет. Да не говорим за дъщерите ми, злобно се захили тя, седнала в леглото. Едната неблагодарна и посредствена, другата фриволна и разглезена, изпусна под носа си своя шанс в живота в желанието да се прави на госпожа Дьо Севине 7 7 Madame de Sevigne (1626–1696), френска аристократка, чийто писмовен стил се смята за образец в епистоларния жанр. — Б.пр. . Колко нелепо! За какво й бе нужно да се преструва на преуспяла писателка? На нея, дето имаше всичко. Богат съпруг, чудесен апартамент, къща в Довил, толкова пари, че можеше да ги хвърля на вятъра. И повярвайте ми, добави тя, сякаш се обръщаше към въображаема приятелка, седнала в другия край на леглото, тя само това и правеше, хвърляше парите си на вятъра! Защо й беше притрябвало да влиза в чужда кожа, да лелее химери, да се преструва на писателка. Сега чезне в клиниката. Не я посещавам: действа ми потискащо! Пък и клиниката е толкова далече, а общественият транспорт, Боже мой! Чудя се как може хората всеки ден да се наблъскват в тези конски вагони като за скотове. Не, не и аз, мерси!

Един ден, докато разпитваше младата прислужница за отношенията между Марсел и неговата курва — така наричаше Жозиан в монолозите си, — научи, че след няколко дни Жозефин била поканена на вечеря. Поговориха си за предстоящото събитие. Жозефин при врага! Тя можеше да се превърне в нейния троянски кон. Беше абсолютно наложително да се сдобри с нея. Толкова е глупава, толкова е наивна, няма да се досети за нищо.

Решимостта й се засили, когато веднъж, докато чакаше светофара да светне зелено, за да продължи следенето, с изненада видя колата на Марсел да спира до нея.

— Ей, дъртата — провикна се Жил, шофьорът, — разхождаме се, проветряваме се, а? Преоткриваме удоволствието от ходенето пеша?

Тя извърна глава, загледа се нагоре в дърветата, съсредоточи се към кестените, които разпукваха кафеникавите си обвивки. Обичаше захаросани кестени. Купуваше си от луксозната сладкарница „Фошон“. Съвсем беше забравила, че кестени растат по дърветата.

Той натисна клаксона, за да я върне към действителността, и продължи:

— Да не би да си търсим повод да правим мръсно на шефа, преследвайки хубавицата му и сина му? Да не си мислите, че не ви забелязах още от момента, в който им се лепнахте?

За щастие наблизо нямаше никой, който да чуе тези странни думи. Тя го прониза с поглед. Той се възползва, за да й пусне накрая убийствена стрела: