Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Окей. Поне се постарах.

— Какво се постара! — изрева момичето, чието име така и не успя да запомни. — Постара се да се държиш човешки в продължение на две минути и половина? Не става.

— Слушай, ъъ…

— Доти.

— Взехме такси, прекарахме заедно една нощ, нека не драматизираме. Не за пръв път си водиш някого, когото си свалила на бара…

— Но днес имам рожден ден! И отново ще съм сама както винаги!

Той я прегърна. Тя го отблъсна. Той я притисна към себе си. Тя му се опъна с всички сили.

— Честит рожден ден… — прошепна той.

— Доти. Честит рожден ден, Доти.

— Честит рожден ден, Доти.

Той се поколеба дали да не я попита на колко е години, но се уплаши от отговора. Залюля я, без да продума. Тя се отпусна в прегръдката му.

— Извинявай — каза той, — окей? Наистина извинявай.

Тя се обърна и го погледна недоверчиво. Изглеждаше искрен. И тъжен. Тя сви рамене и се отдръпна. Той я погали по косата.

— Жаден съм — заяви. — Ти не си ли? Снощи много пихме…

Тя не отговори. Гледаше, без да помръдне, червените сърца на пердетата. Той отиде в кухнята. Върна се с намазана с мармалад филийка, на която бе закрепил пет кибритени клечки. Запали ги една по една и затананика: „Happy birthday…“.

— Доти — промълви тя, загледана с блеснали насълзени очи в горящите клечки.

— Happy birthday, sweet Dottie, happy birthday to you…

Тя ги духна, той свали часовника „Картие“, подарък от Ирис за Коледа, закопча го на китката на Доти, която се вцепени и гледаше с изненада.

— Ти май наистина си различен…

Нямаше да й поиска телефона. Нямаше да й каже: ще ти се обадя, пак ще се видим. Щеше да е подло. Повече нямаше да я види. Тя беше права: надеждата е много силна отрова. Той много добре го знаеше, защото не преставаше да се надява.

Взе си сакото, шала. Тя го изгледа да си тръгва, без да пророни нито дума.

Затръшна вратата и излезе навън. Вдигна поглед към небето, присвил очи. Дали същото небе стига до Париж? По това време тя сигурно спи, дали е получила бялата камелия, която й изпратих? Дали я е сложила на балкона си?

А не, така нямаше да я забрави. Не мислеше за нея по няколко дни, след което отсъствието й започваше да го човърка. Достатъчно бе нещичко съвсем дребно, за да го подсети. Сив облак, бяла камелия.

Един камион се изравни с него и спря. Започна да ръми. Почти недоловимо. Той вдигна яката на палтото си и реши да се прибере пеша.

Блез Паскал казва: „Има страсти, които стягат душата и я парализират, има и такива, които я извисяват и тя прелива“. Откакто Марсел Гробз заживя със секретарката си Жозиан Ламбер и напусна Анриет, тя бе обладана от страст, която стягаше душата й: жаждата за мъст. Мислеше само как да си върне стократно на Марсел за унижението, на което я бе подложил. Живееше, за да може един ден да му натрие носа: ти ме лиши от положението ми, отне ми удобствата, оскверни светилището ми и затова те наказвам, Марсел, натиквам те в калта, теб и твоята уличница. Ще ви останат само очите, за да плачете, и ще видите как скъпото ви синче расте, облечено в дрипи, лишено от огромните надежди, които лелеехте за бъдещето му, докато аз ще танцувам върху купчина злато и ще ви размажа с презрението си.

Тя изгаряше от желание да нарани Марсел Гробз, да го бележи с нажежено желязо като стока, която й бе принадлежала, но й я бяха отнели. Той дръзна — задушаваше се тя от гняв, — посмя! Беше я лишил от правата й, от привилегиите й, от пожизнената рента, която си бе осигурила, омъжвайки се за него, тази отвратителна свиня, чиято единствена привлекателна черта бе прекрасното му огромно състояние. Измами я с хитро скроен административен фокус, докато тя си въобразяваше, че си е извоювала непоклатим брачен договор, който й гарантираше безоблачен живот до сетния дъх. Беше ограбил нейното съкровище. Огромната купчина злато, която тя не изпускаше от поглед, както майка, която бди над детето си.

Забрави добротата, щедростта му, адските унижения, на които го подлагаше — отнасяше се към него като към жалък натрапник, който не заслужаваше да диша същия въздух като нея и да сяда на нейната маса. Забравяше, че за да го унижи, го тормозеше да си служи с три различни вилици според етикета, да носи възтесен панталон, стриктно да прилага правилата на невъобразимо сложния висш синтаксис. Забравяше, че го беше изритала от семейното ложе, че го беше натикала в едно килерче, в което едва имаше място за легло и нощно шкафче, помнеше само едно: този нещастник, този наглец се осмели да се разбунтува и да изчезне с нейните пари.