Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Съветвам ви бързичко да изчезнете от хоризонта, защото ще кажа на шефа и може да останете на сухо без месечния чек!

От този ден Анриет прекрати преследването. Трябваше на всяка цена да открие начин да напакости, таен, невидим начин. Отмъщение от разстояние, при което тя да остане в сянка.

Нямаше да допусне скръбта да я убие, тя щеше да убие скръбта.

Жозефин се увери, че медальонът си беше на мястото, излезе и дръпна вратата. Беше си припомнила правилата за сигурност, създадени от Хилдегард от Бинген, за да се предпази от злини: да носи в торбичка на шията мощи на светеца покровител или коса, частици от нокти, от кожа на покойник, който е бил глава на семейството. Тя сложи кичура от косата на Антоан в медальона и го закачи на врата си. Беше убедена, че Антоан (във вид на пощенска пратка) я бе спасил, предпазвайки я от убиеца, следователно можеше да я предпази от ново нападение, в случай че убиецът продължава да броди наоколо. Не й пукаше дали ще я помислят за луда!

Всъщност вярванията в чудотворната закрила на светите мощи са просъществували достатъчно дълго във Франция, за да бъдат убедителни. Фактът, че живея в епоха на разума и науката, не означава, че нямам право да вярвам в свръхестественото. В средновековието чудесата, светците, проявленията на отвъдното са били ежедневие. Стигнало се дотам, че през XII век приписват лечителски способности на някакво куче от енорията Шатийон сюр Шаларон. Името му било Гинфор, ще рече, Голямкутсуз. Стопанинът му го пребил до смърт, една селянка го погребала тайно и всеки път, когато минавала през полянката, слагала цветя на гроба на горкия пес. Един ден занесла петнайсетмесечния си син, който имал висока температура и гнойни пъпки по лицето, оставила го до гроба, докато отиде да набере полски цветя, както правела винаги. Когато се върнала, детето с чисто, сякаш току-що измито личице, гукало и радостно пляскало с ръчички, било се отървало като по вълшебство от болестта, която го измъчвала. Селянката разказала случката на всички и начаса я провъзгласили за чудо. Жените от селото придобили навика всеки път, когато някое дете се разболявало, да ходят на поклонение на гроба на кучето. По обратния път пеели възхвала за свръхестествените качества на кучето. Скоро започнали да прииждат отвсякъде и да оставят болните дечица на гроба на Голямкутсуз. Въздигнали го в ранг на светец. Свети Голямкутсуз, лай за нас. Молели се на гроба му, направили му олтар, оставяли му дарове. Работата така се раздула, че през 1250 Етиен дьо Бурбон от Доминиканския орден забранил тези суеверни практики, обаче поклоненията продължили чак до XX век.

Беше решила да поработи в библиотеката и в шест и половина да отиде до училището на Зое за традиционната родителска среща. Няма да забравиш, нали, мамо? Няма да се отвееш в някоя кула, опиянена от аромата на лилия? Тя се бе усмихнала и бе обещала да отиде навреме.

Та сега седеше във влака на метрото по посока на движението, извърната към прозореца. Размишляваше за организацията на работата си, за книгите, които да изпише от библиотеката, читателските фишове за попълване, сандвича и кафето, което щеше да изпие на крак на бара в някое кафене. Трябваше да направи проучване за облеклото на девойките. Носиите бяха различни за различните краища и по облеклото веднага можеше да се определи откъде е жената. Селската девойка носела дреха с качулка и колан, на който окачвали малки торбички, тъй като в средновековието дрехите нямали джобове. Върху нея обличали нещо като палто, обикновено подплатено с катерича кожа, която била изключително пухкава и мека, защото я вземали от коремчето на животното. В наши дни има опасност да ви издерат очите и да ви откъснат ушите, ако носите дреха от катерички!

Тя обърна глава и хвърли бърз поглед към седналия до нея мъж, потънал в някакви записки за електричество. Лекция за трифазния ток. Опита се да разчете написаното. Невъобразима плетеница от сини кръгчета и червени стрелки, квадратни корени, деления. Подчертано с червено заглавие гласеше: „Какво представлява идеалният трансформатор?“. Жозефин се усмихна. Беше прочела: „Какво представлява идеалният мъж?“. Историята й с Лука беше на доизживяване. Вече не ходеше да преспива там: беше взел брат си при себе си. Виторио бил все по-нервен и неспокоен. Лука се тревожеше за психическото му състояние. Не искам да го оставя сам, а и не ми се ще да го пратя в болница. Нарочил ви е за враг. Трябва да му докажа, че държа само на него. От друга страна, издателят му беше изтеглил датата на публикация на книгата за сълзите и трябваше да нанася поправките по текста. Той й се обаждаше, говореше за филми, за изложби, които щяха да посетят заедно, но така и не й определяше среща. Избягва ме. Един въпрос не й даваше мира: какво бе искал да й каже онази вечер, когато не дойде на срещата? „Трябва да говоря с вас, много е важно…“ Дали е било за насилничеството на брат му? Да не би Виторио да е заплашвал, че ще й посегне? Или да не би пък да е нападнал самия него?