Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Мъст! Мъст! — крещеше цялото й същество от мига, в който отвореше сутрин очи. Започваше да обикаля запуснатия си апартамент, установяваше липсата на огромните скъпи букети, доставяни от елитни цветарски фирми, на иконома, който съставяше ежедневното меню, на жената, която се грижеше за гардероба й, на прислугата, която й носеше закуската в леглото, на шофьора, който я разхождаше из Париж; край на ежедневните посещения при скъпия шивач, педикюриста, маникюристката, масажиста, коафьора. Беше разорена. Вчера в магазина на площад „Вандом“ тъкмо се канеше да плати за гривната на часовника си „Картие“, и краката й омекнаха, та се наложи да седне при вида на сумата, която й искаха. Беше престанала да купува козметика от марковите парфюмерии, пазаруваше от аптеката, обличаше се с конфекция от „Зара“, беше се отказала от бележниците с марка „Ермес“ и от шампанското блан дьо блан „Рюинар“. Всеки ден й стоварваше нови лишения.

Марсел Гробз плащаше наема на апартамента, отпусна й издръжка, но все не можеше да задоволи лакомията на Анриет, свикнала на разкошен живот от времето, когато трябваше само да отвори чековата си книжка, за да получи каквото си пожелае. Мекото поскръцване на златната й писалка по бялата хартия… Последният модел чанта „Вюитон“, безчет кашмирени шалове, нежни акварели за уморените й очи, бели трюфели от меката на лукса „Едиар“, две места на първия ред в зала „Плейел“, едно за дамската й чанта, другото за нея. Ненавиждаше изневярата. Парите на Марсел Гробз бяха магическата думичка, с която беше прекалила, и те й бяха отнети внезапно като на бебе, на което внезапно му издърпват биберона точно когато блажено смуче.

Вече нямаше пукната пара, беше нищо. Другата беше получила всичко.

Другата. Сънуваше кошмари всяка нощ, когато се събудеше, нощницата й беше подгизнала от пот. Гневът я задушаваше. Пресушаваше на един дъх голяма чаша вода, за да се пребори с яростта, която стягаше гърдите й. Тя посрещаше бледата зора на новия ден, предъвквайки плановете си за реванш, които непрекъснато допълваше и разкрасяваше. Жозиан Ламбер, ще те размажа, и теб, и сина ти, съскаше тя, потънала в меките възглавници. Добре поне, че й бе оставил матрака и спалното бельо! Иначе щеше да се принуди да спи на възглавници от евтината верига магазини „Монопри“.

Трябваше да сложи край на това безобразие. За нов брак не можеше да мисли, на шейсет и осем години нямаше да тръгне да съблазнява мъжете с бледите останки от повехналите си прелести, единственият изход оставаше да предприеме акция за възстановяване на правата си. Акция с добре обмислено и добре изпипано отмъщение.

Какво да бъде то? Идеята още не се бе избистрила в главата й.

За да си поуспокои нервите, обикаляше около жилищната кооперация на съперницата си, следеше я, когато излизаше да разхожда наследника в луксозната му английска количка, бухнала от дантели и завивки от най-фина вълна; зад нея на почтително разстояние Жил шофираше лимузината, в случай че узурпаторката се умореше. Тя се задушаваше от ярост, но търчеше по петите на щастливата майка, плетейки мотовили, скрита, както си въобразяваше, под неизменната си широка барета.

Беше обмисляла дори нападение със сярна киселина. Да залее майката и синчето, да ги ослепи, да ги обезобрази. Този план я въодушевяваше, широка усмивка разцъфтяваше на сухото й лице, набрашнено с белезникава пудра, тя изпадаше в дива радост. Осведоми се как да си набави киселина, проведе цяло разследване относно последиците от подобен акт; идеята я обсеби за известно време, но впоследствие се отказа от нея. Марсел Гробз щеше да я обвини и жестокият му гняв щеше да я унищожи.

Отмъщението трябваше да бъде тайно, анонимно, безшумно.

Реши да проучи вражеския терен. Опита се да подкупи младата прислужница, която работеше у Марсел, да я накара да си развърже езика относно приятели, познати, семейството на господарката й. Тя знаеше как да говори с персонала, да се поставя на тяхното ниво, да възприема техните становища, да подклажда въображаемите им страхове, ласкаеше ги, преувеличаваше, афишираше доброжелателство, подхранваше мечтите им, преструваше се на приятелка, само и само да изкопчи нужната информация: дали тая Жозиан няма любовник?

— О, не… Госпожата не би допуснала подобно нещо — изчерви се прислужничката. — Тя е чудесна. И е толкова пряма. Когато има нещо на сърце, веднага го казва. Не е от потайните хора…

А сестра, недостоен брат, който да идва, за да я врънка за пари зад гърба на дъртия дебел богаташ? След като пъхна в джоба на мантата си сгънатите на четири банкноти, младата прислужница каза: не вярвам, госпожа Жозиан изглежда много влюбена, господинът и той, те се изяждат с целувки и да не беше Младши да ги надзирава, щяха по цял ден да се търкалят в кухнята, в антрето, в хола; ако това е доказателство за обич, съвсем сигурно е, че се обичат страхотно. Двамата са залепени като сиамски близнаци.