Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Помежду им изникна необяснима неловкост, след като му разказа за нападението, на което бе станала жертва. Започна да мисли, че щеше да е по-добре да го беше премълчала. Да не му беше досаждала с проблемите си. Но веднага се поправи и се смъмри: как ли пък не, Жо, стига си се подценявала! Ти си прекрасен човек! Трябва да се упражнявам в подобни мисли. Аз съм прекрасен човек и заслужавам да живея. Не съм парче пластилин.

Лука представляваше загадка също като лекцията за трифазния ток на седящия до нея. Имам нужда от указание със стрелки, за да го разбера и да го уцеля право в сърцето.

Насреща й двама студенти преглеждаха обявите, търсеха си квартира и възклицаваха във връзка с високите наеми.

Имаха вид на почтени младежи. На Жозефин й се прииска да ги покани да се нанесат при нея, тя имаше слугинска стая на шестия етаж, но се въздържа. Последния път, когато се поддаде на великодушието, се принуди да изтърпи присъствието на госпожа Бартийе и сина й Макс: видя се в чудо, докато успя най-сетне да се освободи от тях. Нямаше новини от двамата Бартийе. При станция Паси влакът на метрото минаваше отгоре. Най обичаше тази отсечка, когато влакът излизаше от земните недра и се устремяваше към висините. Тя отново се обърна към прозореца в очакване на светлината. Внезапно изплуваха пероните, облени в слънчева светлина. Тя присви очи. Гледката неизменно я заварваше неподготвена.

Насрещният влак спря до техния. Тя погледна седналите наблизо пътници. Наблюдаваше ги, приписваше им някакъв техен живот, любовни преживявания, съжаления. Опитваше се да отгатне двойките, да разчете отделни думи по движенията на устните. Погледът й се плъзна по първата госпожа, едра жена с палто на големи карета, която бърчеше вежди. Не можеше да се каже, че каретата подхождат за едър човек, а и тези вежди! Слагам я в категорията на старите моми. Един ден годеникът й е изчезнал и тя го чака да й дойде, скрила точилката зад гърба си. После дойде ред на друга жена, много слаба, със светлозелена очна линия. Сигурно решаваше кръстословица, защото смучеше върха на молив, наведена над вестник. Не носеше брачна халка, ноктите й бяха лакирани в червено и Жозефин реши, че е компютърен специалист, неомъжена, без деца и не мие чинии. В събота вечер обикаля дискотеките, танцува до три през нощта и се прибира вкъщи сама. До нея, седнал гърбом, имаше някакъв мъж с отпуснати рамене, червен пуловер с поло яка, сиво поизносено сако, което му беше широко. Една жена понечи да седне и той се смести, за да й направи място. Тя зърна лицето му и се вцепени. Антоан! Беше Антоан. Не гледаше към нея, зареял поглед в нищото, но беше той. Тя заудря с всичка сила по стъклото, извика: Антоан! Антоан! — надигна се от седалката, заблъска стъклото, мъжът обърна глава, изгледа я учудено, махна с ръка. Сякаш се почувства неудобно и я помоли да се успокои.

Антоан!

Дясната му буза беше пресечена от голям белег и дясното му око беше затворено.

Антоан?

Вече не беше толкова сигурна.

Вратите се затвориха. Влакът потегли. Жозефин се отпусна на седалката, извила докрай врат, за да се опита да зърне още веднъж човека, който приличаше на Антоан.

Не е възможно. Ако беше жив, щеше да дойде да ни види. Няма адреса ни, пошушна гласецът на Зое. Е, не е кой знае колко сложно да се открие даден адрес! Аз как получих пратката. Ще го вземе от Анриет!

Но тя не можеше да го понася, отвърна гласецът на Зое.

Младежът прелисти страницата на лекцията за трифазния ток. Студентите заградиха с кръгче с червен маркер някакъв апартамент на улица „Гласиер“. Две стаи, седемстотин евро. Мъж, който се качи на станция Паси, прелистваше списание за вили и извънградски къщи. Финансиране и данъчни въпроси. Носеше бяла риза, сив костюм на светлосини райета и връзка на сини точки. Мъжът, който й заприлича на Антоан, беше с червено поло. Антоан мразеше пуловерите с висока подвита яка. Антоан мразеше червения цвят. Според него бил цвят за тираджии.

Тя прекара следобеда в библиотеката, но работата й не вървеше. Трудно й беше да се съсредоточи. Пред очите й отново изплуваха пътниците от метрото, дебелата жена с каретата, дребната жена със зелената очна линия… Антоан с червеното поло. Тя тръскаше глава и се мъчеше да вникне в текстовете. Света Хилдегард от Бинген, закриляй ме, кажи ми, че не съм луда. Защо се е върнал да ме тормози?

В шест без четвърт подреди писанията си, книгите и пое с метрото по обратния маршрут. На станция Паси потърси с поглед мъжа с червеното поло. Може да е станал клошар и да живее в метрото. Избрал си е шеста линия, защото метрото излиза над земята, защото в този район Париж е като изглед от цветна картичка, защото може да се любува на бляскавата Айфелова кула. Нощем спи, увит в старо палто под арката на метрото, където излиза на повърхността. Много хора намират подслон там. Не знае къде живея. Броди като бездомник. Може да си е загубил паметта.