Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Госпожа Бертие беше намушкана с нож. Четирийсет и седем удара право в сърцето. Бяха я намерили просната по гръб на земята с разтворени крака. Викнаха Жозефин в участъка. Полицаят беше свързал двете нападения. Едни и същи обстоятелства, един и същ начин на действие. Наложи се отново да обяснява как обувката на Антоан я бе спасила, понеже държеше пакета притиснат до гърдите си. Капитан Галоа, която я бе приела първия път, сега я слушаше, стиснала устни. Жозефин четеше мислите й: „спасил я патък“.

— Вие сте същинско чудо — й заяви жената в униформа, клатейки глава, сякаш не можеше да повярва на разказа й. — Госпожа Бертие е била удряна с невероятна жестокост. Дълбочината на порезните рани е между десет и дванайсет сантиметра. Мъжът е силен, много сръчно борави с ножа, не е аматьор.

Слушайки тези потресаващи думи, Жозефин стисна между бедрата си плътно прилепени длани, за да спре обхваналото я неудържимо треперене.

— Подметката на обувката трябва да е била много дебела — заяви униформената, сякаш да убеди самата себе си. — Удрял е в сърцето. Също както беше във вашия случай.

Беше я помолила да донесе пакета от Антоан, за да го проучат.

— Познавахте ли госпожа Бертие?

— Беше класна на дъщеря ми. Една вечер си тръгнахме заедно от училището. Бях отишла да говоря с нея във връзка със Зое.

— Да сте говорили за нещо, което да ви е направило по-особено впечатление?

Жозефин се усмихна. Щеше да отбележи една комична подробност. Капитанът можеше да си помисли, че го прави нарочно или че не се отнася с необходимата сериозност към случая.

— Да. Имахме еднакви шапки. Странни, леко екстравагантни шапки на три ката, не смеех да нося моята и тя ме окуражи… Опасявах се да не се набивам прекалено в очите на околните.

Жената се наведе и взе някаква снимка.

— За тази шапка ли става дума?

— Да. Вечерта, когато бях нападната, я носех — прошепна Жозефин, без да откъсва очи от кокетната шапка… — Изгубих я в парка… Не събрах смелост да се върна да я потърся.

— Нещо друго да ви е направило впечатление?

Жозефин се поколеба, сети се за още една смешна подробност… и добави:

— Тя не обичаше Моцартовата „Малка нощна музика“, според нея била отегчителна мелодийка. Малцина биха заявили открито подобно нещо. Доста досаден рефрен всъщност.

Полицайката я изгледа с раздразнение и презрение.

— Добре — каза накрая. — Бъдете на разположение, ще ви повикаме отново, ако изникне нещо допълнително.

Да чертаеш вероятности, да правиш предположения, да отсяваш възможното от невъзможното, в това се състоеше работата на следователя, която едва започваше. Жозефин не можеше повече да им бъде от полза. Дошло бе време служителите в криминалния отдел да подхванат нещата. Една подробност — зелена шапка на три ката — беше свързващият елемент между двете нападения. Убиецът не бе оставил никаква следа, никакви отпечатъци.

Да чертаеш пътища, да установиш границата, която не трябва да бъде прекрачвана, да престанеш да мислиш за госпожа Бертие, за убиеца. Може би живее в квартала? Може би е искал да ме намушка мен с тази жестокост срещу госпожа Бертие? Беше се провалил, направил е нов опит и е сбъркал жертвата. Видял е шапката, решил е, че съм аз, еднакви на ръст, на външен вид… Стоп! — рече си Жозефин. Стоп! Ще провалиш празника. Шърли, Гари и Ортанс бяха пристигнали предния ден от Лондон, а тази вечер Филип и Александър също щяха да дойдат на вечерята.

Да си изплета нещо като пашкул, в който да се свия. Същото чувство, както когато чета лекции. Работата ме умиротворява. Мобилизира ума ми, не му позволява да се разпилява в мрачни мисли. И готвенето, и то я връщаше към любимите й научни изследвания. Нищо ново не сме измислили, разсъждаваше Жозефин, докато белеше кестените и дереше пръстите си с грубата им обвивка. Бързото хранене го е имало и в средновековието. Не всеки е разполагал със собствена кухня, понеже градските жилища са били много тесни. Ергените и вдовците са се хранели навън. Имало е гостилничари или нещо като фурнаджии, „месопекари“, които изнасяли маси пред дюкяните си, отрупани с наденички, банички с кълцано месо и самуни хляб за вкъщи. Прадядовците на нашите „Макдоналдс“. Готварството представлявало много важна част от ежедневния живот. Пазарите били добре снабдени със зехтин от остров Майорка, шарани и раци от река Марна, хляб от Корбей, масло от Нормандия, сланина от Ванту, всякакви продукти прииждали отвред в парижките хали. В богаташките домове имало „майстор готвач“, който размахвал черпака от мястото, където седял, и разпределял от високо задачите на помощниците си. Не изпускал от поглед момчетата, които тайно вкусвали от храната. Готвачите имали колоритни прякори: Мека круша, Лакомник, Плакнигърне, Поривятър. Рецептите се пишели съобразно с часословите и молитвите. Месата се печели от „вечерня до нощните молитви“, месните равиоли били готови след две Отче наш, за бута били нужни три Аве Мария. В кухните чирачетата мрънкали молитви, без да изпускат от поглед къкрещите гозби и разпалените фурни, опитвали яденето и отново прехвърляли молитвената броеница. Висшата аристокрация използвала позлатени блюда и храненето се превърнало в истински церемониал. Готвачите се стараели да приготвят приятни за окото ястия, оцветявали ги: розово заешко задушено, бяла торта, фин винен сос с канела и всевъзможни подправки към пържената риба.