Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Впрочем не ви ли се струва странно, че портиерката си сменя цвета на косата на всеки три седмици? Нямаше ли някакво гадже, което… — притеснено каза госпожа Ван ден Брок.

— Което е излязло скоро от затвора и се е въоръжило с голям нож? — попита Жозефин. — Не, не вярвам, Ифижени да има нещо общо с това!

— Доколкото разбрах, говори се, че приятелят й имал търкания с правосъдието…

Тръгнаха си с обещанието да й изпратят Ерве Льофлок-Пинел при първия удобен случай.

Дотук добре, излиза, че съм в състояние да разведря всички съседи, въздъхна Жо, затваряйки вратата след тях. Каква ирония, мен ме нападнаха, а аз ги успокоявам! Добре направих, че го запазих в тайна, защото иначе щях да се превърна в забележителност и щяха да ми подхвърлят фъстъчки пред вратата.

На първия етаж живееше семейство Пинарели, всъщност бяха само двама, майка и син. Той беше на около петдесет, тя — към осемдесетте. Синът беше висок, слаб, с боядисана черна коса. Приличаше на Антъни Пъркинс в прочутия филм „Психо“ на Хичкок, само че по-възрастен. Имаше странна усмивка, крайчетата на устните му се повдигаха, сякаш подозираше човека срещу себе си и се стараеше да го избегне. Не ходеше на работа, понеже трябваше да прави компания на майка си. Всяка сутрин двамата отиваха на пазар. Пристъпваха ситно и се държаха за ръка. Той теглеше пазарската количка като хрътка на каишка, тя стискаше в ръка списъка с покупките. Дъртата беше деспотична личност. Не си поплюваше и подхвърляше остри забележки; има такива старци, които си въобразяват, че възрастта им позволява да са нелюбезни. Жозефин им държеше вратата долу широко отворена. Те не й благодаряха, подминаваха, без да я поздравят, сякаш бяха кралски особи, на които им отварят път с военни почести.

Тя не познаваше останалите обитатели — от вход Б в същия двор. Те бяха по-многобройни от живущите във вход А, където имаше по един апартамент на етаж. Във вход Б бяха по три апартамента на плоча. Ифижени й бе разказала за непримиримата вражда между вход Б и вход А, защото обитателите на А били по-богати. Събранията били често повод за яростни сблъсъци. Заяждали се за всяко нещо, наричали се с всякакви имена. Вход А неизменно излизал победител за голямо съжаление на вход Б, чиито обитатели се оказвали притиснати с все нови плащания и ремонти, на които винаги се опъвали и отказвали да поемат разноските. Погледът й спря на големия стенен часовник от ИКЕА: шест и половина! Ортанс, Гари и Шърли щяха да се приберат всеки момент. Бяха излезли за последните покупки. Зое се бе затворила в стаята си. Подготвяше подаръците, които бе избрала. Откакто англичаните се бяха върнали, къщата постоянно се огласяше от смях и тупурдия. Телефонът не спря да звъни. Пристигнаха снощи. Жозефин ги разведе из апартамента, горда с просторното жилище, в което можеше да ги приеме. Ортанс отвори вратата на стаята си и се хвърли на леглото с разперени ръце, home sweet home!, извика тя и Жозефин се трогна от възклицанието. Шърли пожела едно уиски, а Гари, разположил се на канапето със слушалки на ушите, се осведоми „какво ще ядем тази вечер, Жо, какви вкуснотии си направила?“. Тряскаха се врати, нечий глас се извисяваше, от всяка стая звучеше музика. Жозефин установи, че това, което не й харесваше досега, беше, че е прекалено голям за нея и Зое. Гръмогласните смехове, виковете, разтворените куфари го превърнаха в уютно местенце.

Голямата тенджера с подсолена вода чакаше на печката, за да пусне в нея обелените кестени. Шетането в кухнята винаги й даваше разни идеи. Като например да тича край езерото в Булонския лес. Преди да стигне до езерото, ситнеше, наблюдаваше играчите на петанк, вперили ревностни погледи в топките, велосипедистите, другите бягащи, заобикаляше кучешките мръсотии, скачаше право в локвите. Най обичаше подскоците в коловозите, пълни с дъждовна вода. Но единствено когато беше сама и никой нямаше да й хвърли недоволен поглед. Обичаше плясъка на маратонките във водата, пръските. В мига, в който стигнеше до „своя маршрут“, както тя високопарно го беше кръстила, ускоряваше крачка. Правеше обиколка около езерото за двайсетина минути, след което спираше задъхана и започваше упражнения, за да избегне болките в мускулите и ставите на другия ден. Всяка сутрин в десет излизаше от къщи и всяка сутрин в десет и двайсет се разминаваше с един мъж, който също като нея обикаляше езерото. Ходейки. С ръце в джобовете, заврял нос в морскосиньото си късо палто, нахлупил ниско до очите плетена вълнена шапка, с черни очила, омотан в дълъг шал. Все едно беше опакован с бинт. Беше го кръстила „невидимия“. Крачеше сковано, с подчертано старание. Сякаш се придържаше към точно определени лекарски предписания: една-две обиколки на езерото дневно, за предпочитане сутрин, с изпънати рамене, дишайте дълбоко. Случи се да се разминат един-два пъти, когато най-вероятно е ускорявал крачка, а тя е добавила още една обиколка. Трябва вече да има петнайсет дни, откакто тичам, откакто го срещам, а той продължава да ме игнорира. Дори не си прави труда да кимне, че ме е забелязал. Той е блед, слаб. Може да се е подложил на лечение за наркозависимост. Или да е преживял любовна мъка, или автомобилна катастрофа и да има изгаряния трета степен. Той е опасен рецидивист, успял да избяга. В главата й се въртяха хиляди предположения. Защо този самотен мъж упорито обикаляше езерото всеки ден между десет и единайсет часа? В походката му личеше почти свирепа решителност, сякаш с напрегнати мускули се бе вкопчил в живота или се опитваше да надвие някого.