Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Зое беше помолила да сложат допълнителен стол на масата в коледната вечер.

— Ще видиш, мамо, ще бъде изненада, коледна изненада.

— Ще ни доведе някой бездомник! — беше прогнозирала Ортанс. — Ако го направи, аз изчезвам!

Очите на Шърли искряха от сдържан смях.

— Ако не Зое, майка ти ще го стори! — каза й тя.

— Не мога да празнувам, когато навън има толкова…

— Престани, мамо, престани! — извика Ортанс. — Бях забравила, че се връщам при Майка Тереза! А защо не цяло сиропиталище сладки негърчета?

„Добавете към плънката изварата и сините сливи. Разбъркайте. Напълнете пуйката със сместа.“ Това най-много обичах като малка. Тъпчех пуйката с гъстата и ухаеща плънка. Коремът на птицата се издуваше, питах татко: мислиш ли, че може да се пръсне? Ирис и мама се мръщеха, татко избухваше в гръмогласен смях. Ирис няма да е тук довечера, нито Анриет. Няма да е като предишните Коледи с клончето имел, закачено над вратата, с бисерната огърлица от три низа на Анриет върху черната й рокля, с виолетовата кадифена панделка, с която Ирис завързваше косата си и заради която Анриет неизменно възкликваше: „Не бива да го казвам пред малката, но никога не съм виждала други такива сини очи! А зъбите! А кожата!“. Тя се разсмиваше, сякаш беше открила сапфирена огърлица в тънка прозрачна хартия. А аз? Аз се чувствах грозна, уверена бях, че никой никога няма да ме погледне. Тази рана така и не зарасна.

„Зашийте отвора с дебел конец. Намажете пуйката с масло или маргарин. Овкусете със сол и чер пипер. Сложете я да се пече в сгорещената фурна. След около четирийсет и пет минути намалете огъня. Оставете да се пече един час. По време на печенето често поливайте със соса от тавата.“

След смъртта на Люсиен Плисоние коледите бяха тъжни, мястото на главата на семейството оставаше празно, после дойде Марсел със саката си на шотландски карета и лъскавите вратовръзки от полиестер. Блюдата им се пълнеха с неговите дарове. Ирис ги приемаше със снизхождение, сякаш благоволяваше да му прости, че е седнал на мястото на баща й, Жозефин се колебаеше дали да не му се хвърли на врата, като виждаше неодобрителните гримаси на майка си и сестра си. Тази вечер Марсел Гробз щеше да отпразнува първата си Коледа заедно с Жозиан и сина си. Съвсем скоро ще отиде да го вида. Ще се чувства като предателка спрямо майка си и сестра си, все едно е преминала във вражеския лагер, но й беше безразлично.

На вратата се звънна. Кратко и ясно. Жозефин погледна часовника си. Седем часът. Сигурно си бяха забравили ключовете.

Беше господин Льофлок-Пинел. Идваше предварително да поднесе извинения за шума, който сигурно щяха да вдигнат довечера: двамата с жена му били поканили близки и роднини. Беше със смокинг, папийонка, бяла риза с фини плисета, широк пояс от черен сатен. Косата му беше пригладена и разделена на път като прецизно разчертана френска градина.

— Не се извинявайте! — усмихна се Жозефин, регистрирайки метафората наум и установявайки, че лично тя предпочита небрежния чар на английските паркове. — Възможно е и ние да се окажем доста шумни…

Реши, че може би е редно да му предложи чаша шампанско. Поколеба се, но тъй като той не си тръгваше, го покани да влезе.

— Не бих искал да ви отнемам от времето… — рече той, но буквално я следваше по петите.

Тя се обърса в кърпата и му протегна леко омазнената си ръка.

— Имате ли нещо против да влезем в кухнята? Метнала съм пуйката във фурната.

Той я последва и каза развеселен:

— Значи влизам във вашата светая светих! За мен е огромна чест…

Стори й се, че се канеше да добави още нещо, но замълча. Тя извади бутилка шампанско от хладилника и му я подаде да я отвори. Пожелаха си весела Коледа и много успешна нова година. Доста е привлекателен все пак въпреки косата, разчертана на лехи и алеи, реши тя. Как ли изглежда жена му? Не съм я виждала досега.

— Бих искал да ви попитам — тихо каза той, — дъщеря ви… хм… Как реагира на случилото се с госпожа Бертие?

— Беше шокирана. Говорихме си надълго и нашироко.

— Защото Гаетан изобщо не отвори уста.

Изглеждаше притеснен.

— А другите ви деца? — попита Жозефин.

— Шарл-Анри, най-големият, не я познаваше, той вече е в гимназията, а Домисий не беше нейна ученичка… Тревожа се за Гаетан. И понеже е в същия клас с дъщеря ви… Може да са говорили на тази тема.

— Тя не ми е споменавала.

— Чух, че са ви викали в участъка.

— Да. Нападнаха ме преди време.

— По същия начин ли?